Читаем Есенен мост полностью

— О, моля да ме извините, ако моето обяснително писмо или моят пратеник са създали впечатлението, че сандъкът е бил открит в замъка. Всъщност той беше открит на едно много странно място и по един доста странен начин. — Двете жени си размениха многозначителен поглед. Неговият смисъл остана неясен за Цуда. Ето още едно нещо, за което да се тревожи по-късно, когато има време на спокойствие да анализира събитията от настоящата среща. — Или може би трябва да кажа, че го открихме на най-удачното място, по най-подходящия начин. Наистина не е моя работа да характеризирам…

— Къде беше открит сандъкът? — попита Ханако.



Цуда с мъка успяваше да настигне двете жени. Той не бе свикнал да язди кон. Макар че можеше да си позволи не само един, а десет коня, Цуда рядко яздеше. Не искаше да изглежда нагъл. По традиция коне яздеха само самураите, никога селяните, а самураите специално от тази провинция от векове се славеха с ездаческите си умения. Цуда добре съзнаваше, че ако се качеше на кон, гледката можеше да предизвика горчивина у някой самурай, особено у самурай, който върви пеш, и тази горчивина лесно можеше да се превърне в убийствен гняв. Съществуваше и още едно по-малко опасно, но все пак досадно рутинно съображение. Всеки път, щом минеше покрай самурай, той трябваше да слиза от коня и да се покланя, тъй като нямаше право да се намира на по-високо място от някой с по-високо обществено положение. Затова на Цуда му беше по-лесно да изпълнява задълженията си, докато се намираше на земята.

Двете жени бяха облечени в подобни на панталони дрехи, наречени хакама, и яздеха конете по-скоро като самураи, а не седнали настрани, както правеха елегантните жени. След като излязоха през портите на замъка, видяха господарят Таро и още няколко ездачи да ги очакват, за да ги придружат. Откъде господарят Таро бе разбрал, че напускат замъка? Цуда нямаше представа. Начинът, по който самураите предвиждаха нещата, наистина беше изнервящ.

Докато наближаваха строителния обект на хълма над ябълковата долина, Цуда отново започна да се поти. Сега обаче нямаше защо да се притеснява. Независимо от причината, той можеше да обвини за мокрите дрехи коня. По природа конете бяха запотени и миризливи животни. Но дали те щяха да открият някаква грешка в свършената досега работа? Достатъчно ли беше построил? Дали не беше избрал неподходящо място? Дали не беше разчел погрешно плановете на сградата? Дали не беше изсякъл твърде много дървета? Или прекалено малко?

Един самурай изравни коня си с неговия и грубо му каза:

— Ти! Спри да се разтакаваш! Губиш времето на всички! — Изглеждаше така, сякаш с удоволствие би отсякъл главата на Цуда на място.

— Да, господарю, извинете, господарю. Не съм свикнал да яздя кон, конете не подхождат на нисшестоящите…

Самураят се пресегна, сграбчи юздите от ръцете му, удари коня и го подкара в галоп, за да го изведе на върха, където останалата група ги чакаше. Когато стигнаха билото на хълма, Цуда беше сигурен, че някои части от неговото тяло така бяха пострадали от съприкосновението с твърдото седло, че не би бил в състояние никога вече да се наслади на някоя гейша.

— Слизай — нареди Таро. — Покажи на госпожа Ханако и госпожа Емили как точно откри сандъка.

— Добре, господарю Таро — отвърна Цуда и почти падна от седлото в бързината да се подчини. Защо въобще се бе кандидатирал за този проект? Трябваше да остави някой друг да го изпълнява. Трябваше някой друг да поеме риска. Точно това трябваше да направи. — Започнахме преди три седмици — рече Цуда.



— Да започваме ли вече да копаем, господин Цуда? — попита работникът. Той и още стотина мъже с лопати, кирки и други строителни инструменти очакваха от около час архитектът да даде сигнал да започват. Защо се бавеха? Защо той стоеше като в транс на билото на хълма? Бяха дошли тук, за да строят сграда, а не да извършват религиозни ритуали.

Цуда долови нетърпението в гласа на мъжа. То беше обяснимо. В крайна сметка мъжът беше само един неук селянин, който не разбираше мистиката на фън шуй, изкуството на посоката и разположението, без което един архитект не беше никакъв архитект, а само обикновен събирач на камък и дърво. Освен това на работниците щеше да се плати в зависимост от свършената работа, а не за времето, прекарано на строежа, и те естествено бързаха да започват. Неговата работа обаче беше висше призвание. Мястото, където щеше да бъде направена първата копка, щеше да предопредели съдбата на сградата и следователно на хората, които щяха да я използват, както и онези, които щяха да я построят. Ако се сбъркаше дори с една стъпка, можеше да се проправи път на лошия късмет вместо на щастливата съдба.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Виктор  Вавич
Виктор Вавич

Роман "Виктор Вавич" Борис Степанович Житков (1882-1938) считал книгой своей жизни. Работа над ней продолжалась больше пяти лет. При жизни писателя публиковались лишь отдельные части его "энциклопедии русской жизни" времен первой русской революции. В этом сочинении легко узнаваем любимый нами с детства Житков - остроумный, точный и цепкий в деталях, свободный и лаконичный в языке; вместе с тем перед нами книга неизвестного мастера, следующего традициям европейского авантюрного и русского психологического романа. Тираж полного издания "Виктора Вавича" был пущен под нож осенью 1941 года, после разгромной внутренней рецензии А. Фадеева. Экземпляр, по которому - спустя 60 лет после смерти автора - наконец издается одна из лучших русских книг XX века, был сохранен другом Житкова, исследователем его творчества Лидией Корнеевной Чуковской.Ее памяти посвящается это издание.

Борис Степанович Житков

Историческая проза