Есенен мост

— Шогуните Токугава искаха да вярваме, че е така, за да са сигурни, че когато помислим да убиваме, ще се сетим, че първо трябва да убием себе си вместо тях.

Разговорът се бе състоял точно преди Таро да предприеме настоящото пътуване.

— Ако наистина бяхме мъже като нашите деди — бе казал Генджи, — бихме научили всичко възможно от чужденците колкото се може по-бързо и щяхме без колебание или съжаление да изоставим всичко, възпиращо нашето развитие. Всичко.

Прекалено ужасен и ядосан, за да продължи да говори, Таро само направи поклон с глава. Генджи вероятно бе възприел жеста като знак на съгласие. Но той не изразяваше това.

Не беше ли предателството на Генджи по-лошо от замисленото от Таро? Генджи бе извършил предателство спрямо самите самураи. Той бе решен да ги промени според уродливия, безнравствен, безчестен образ на чужденците. Каква полза щеше да има от лоялността, когато единствената стойност бе печалбата? Каква полза имаше смелостта, когато враговете не се сражаваха лице в лице на разстояние един меч, а без да се виждат, отстоящи на километри разстояние, с гнусните и шумни експлозивни машини?

Таро погледна към двете жени, които беше изпратен да защитава. Той беше командир на най-знаменитата конница на своето време, но колко дълго щеше да просъществува конница в света, който господарят Генджи искаше да създаде? Ханако бе съпруга на най-добрия му приятел Хиде, но Хиде беше упорито и сляпо верен на господаря Генджи. Емили беше чужденецът от пророчеството, чието присъствие бе осигурило победата на рода Окумичи по време на кризата, но тя беше само това — един чужденец.

Някой ден скоро…

Ръката на Таро не се пресегна към меча. Направиха го неговите мисли.

Пронизващото тракане на веригите предизвести цамбурването на котвата в плитките води.

— У дома сме — въздъхна Ханако.

Замъкът „Облак врабчета“

Таро седеше в една стая с изглед към розовата градина в централния двор на замъка. Прислужничките бяха донесли разнообразни разхладителни напитки, които той напълно пренебрегна. Отдаден на мислите си, бе забравил за седящия срещу него архитект Цуда, докато не забеляза изплашеното му лице. Бяха прекарали в мълчание половин час. През това време мислите на Таро бяха подчертали естествената свирепост на неговото лице.

По-скоро с цел да разсее страховете на мъжа срещу него, отколкото да го информира, Таро отбеляза:

— Госпожа Ханако и госпожа Емили са в кулата. Ти ще ги изчакаш тук.

Надигна се да си върви. Щеше да се разходи до носа сам и да се опита да подреди мислите си.

— Да, господарю Таро.

Цуда усилено се опитваше без резултат да придобие някаква представа каква бе целта на срещата. Жените и Таро, съпроводени от отряд самураи, бяха пристигнали тази сутрин без предупреждение с кораб от Йедо. Естествено, първата реакция на Цуда бе да изпита унизителен страх. Каква беше причината високопоставен господар като Таро да пристига така внезапно? Присъствието на самураи заедно с него, двайсет мъже с изключително жестоко и строго изражение, го бе накарало да си представи множество наказания, в това число и екзекуция. Може би господарят Генджи бе недоволен от бавния темп на строителните работи или от нарастващата цена, или от проекта, макар самият той въодушевено да го бе одобрил. Настроенията на великите господари бяха крайно непостоянни и когато настъпеше промяна, последиците винаги падаха върху някой друг. Таро не изглеждаше склонен да даде информация. Макар да бе рисковано да повежда разговор с някой господар, Цуда реши, че ще е по-добре да опита да получи някаква информация.

— Господарят Генджи възнамерява да построи наново кулата ли, господарю?

Таро намръщено погледна мъжа. Какво нахално предположение.

— Защо да го прави?

Свирепият поглед на господаря напълно прекърши и без това опънатите нерви на Цуда. Той запелтечи:

— Помислих може би само защото госпожа Ханако и госпожа Емили са в кулата, господарю, и понеже строителният проект е вдъхновен от госпожа Емили…

Следователно… следователно какво? Гореща пот внезапно подмокри бельото на Цуда. Или поне той се надяваше, че беше пот. Урината имаше по-осезаема миризма и ако беше урина, щеше да се просмуче в рогозката. „Велики състрадателен Бодхисатва, пази ме! Защо въобще проговорих? Той щеше да си тръгне, а аз го заговорих като пълен глупак.“ Мислите се блъскаха в главата му, а думите не можеха да намерят пътя към устата. Усети от очите му да се стичат сълзи. Всеки момент щеше да се разридае неконтролируемо, пораждайки още повече подозрения, ако поведението му досега вече не ги беше породило, които щяха да го изправят на разпит, интензивен разпит, включващ без съмнение най-болезнени и осакатяващи мъчения!

„Признай! Признай сега и моли за милост! Ставаше въпрос само за едно рио! Може би малко повече, но под две рио!“ Щеше да ги върне! Какво го бе накарало да завиши сметката на господаря Генджи? Сигурно си е бил изгубил ума. Това че господарят не присъстваше на строителните работи, не означаваше, че многобройните му шпиони не наблюдават нещата вместо него. Признай сега!