Есенен мост

Таро бе възмъжал по време на кризата през 1861 година. Господарят Киори внезапно бе умрял и бе оставил провинцията в ръцете на неопитния си внук, господаря Генджи. Това предостави на враговете на рода неустоима възможност да направят опит да го унищожат. Тъй като нямаха доверие в господаря Генджи, двама от най-важните му генерали го предадоха. Най-великият воин в провинцията, господарят Шигеру, син на Киори и чичо на Генджи, бе намерил най-неподходящото време да полудее напълно. Ситуацията беше станала крайно обезпокоителна. Но Таро и неговият добър приятел Хиде останаха верни на своя обет и се сражаваха на страната на господаря Генджи в епичните битки в прохода Мие и манастира Мушиндо. С тяхна помощ господарят Генджи победи враговете си. И двамата бяха щедро възнаградени и продължиха неотклонно да се издигат и трупат престиж. Хиде стана управител на двора и началник на охраната. Таро, едва двайсет и пет годишен, командваше конницата на рода, най-славната конница в цяла Япония от петстотин години насам.

Но какво значение имаше вече всичко това? Чужденците бяха дошли в Япония с техните военни кораби, огнестрелни оръжия и знания и светът, принадлежал на самураите векове наред, се разсейваше като мъгла, огряна от утринното слънце. Мъжете на честта твърдяха, че има само едно решение: да се изгонят варварите и страната отново да се затвори. Все повече и повече Таро се убеждаваше в тяхната правота.

Съмнението беше заседнало в него от самото начало. Той се бе заклел като самурай да следва господаря Генджи. Но Генджи, който най-малко приличаше на самурай от владетелите на всички провинции в империята, никога не бе показал, че зачита военния кодекс, който стоеше в основата на неговата собствена власт. Всичко установено още в дните на далечните му предшественици явно не беше достатъчно за Генджи. Той търсеше логична основа за своите действия. Логика вместо традиция. Колко много приличаше на чужденците. Истинският самурай не питаше защо. Той постъпваше така, както са постъпвали неговите предшественици, и безпрекословно следваше повелите на пътя на воина. Когато Таро бе изтъкнал това, господарят Генджи се бе засмял.

— Пътят на воина — бе казал господарят Генджи. — Бушидо. Ти сигурно не смяташ, че нашите деди са вярвали в подобни измишльотини?

Таро бе зяпнал от учудване.

— Да бъдеш верен на господаря — продължи Генджи, — без значение какъв глупак или негодник е той. Да пожертваш себе си, съпругата си, родителите си или дори децата си за честта на господаря. Възможно ли е такава злина да бъде основа на една високоблагородна философия? Ако някога поискам от теб да пожертваш децата си заради мен, Таро, имаш моето разрешение да ме убиеш на място.

— Аз нямам деца, господарю.

— Тогава побързай да имаш. Дядо ми казваше, че човек без деца не може да разбере нищо, което си струва да бъде разбрано.

— Вие също нямате деца, господарю.

— Сериозно съм се замислил да поправя този недостатък. Докъде бях стигнал? А, да, до отмъщението. Никога не забравяй обидата, колкото и малка да е тя, и изисквай отмъщение дори и след десет поколения. Това не е учението на нашите деди, Таро, а измислици на шогуните Токугава. Те създадоха тази митология с цел да останат на власт завинаги, като си гарантират, че никой няма да помисли да постъпи като тях — да дават лъжливи клетви пред техния господар, да предават наследниците му, да се стремят единствено към разрастване на собствената си власт, а в същото време да насочват вниманието на всички към миналото, за да може бъдещето да принадлежи единствено на тях.

— Господарю Генджи — проговори Таро, след като успя да възвърне гласа си, — знаете, че не е така. Нашите почитани предци…

— … са били сурови и безмилостни мъже — продължи Генджи, — които са живели в сурови и безмилостни времена. Времена, различни от нашето. Техният път не е бил бушидо, а будо, пътят на войната. Будо не е традиция. Това е въпрос на максимална ефективност. Преди да познаваме знанията на западните държави, будо бяха нашите знания. Самурай без кон не беше така ефективен като самурай на кон и ние станахме воини ездачи. Дългият прав меч тачи се оказа неизползваем в такива ситуации и затова го изоставихме в полза на по-късите, извити мечове катана. След като замъците се превърнаха в най-широко разпространените бойни полета, установихме, че са ни необходими дори още по-къси мечове, за да се бием вътре в замъците — където между другото често дебнат предатели и се устройват изненадващи атаки, — така че се снабдихме с втори, още по-къс меч вакидзаши, наравно с досегашния катана. За схватки на съвсем къси разстояния — когато трябва да прободем внезапно някой по време на хранене или на чаена церемония, или на оргия — носим също и кама танто.

— Това не е вярно — възкликна Таро, толкова разочарован от думите на Генджи, че не съумя да прояви учтивост. — Носим танто, защото един самурай винаги трябва да бъде готов да се самоубие, ако честта го изисква.

Генджи се усмихна на Таро, сякаш бе не особено умно, но все пак любимо дете.