Есенен мост

Емили, Ханако и Таро стояха до десния парапет, докато корабът заобикаляше носа. Ниските крайбрежни хълмове се спускаха плавно в залива и отвъд водата се разкриваше гледката на седеметажния замък „Облак врабчета“, кацнал над залесените скали.

Емили бе останала горчиво разочарована, когато за първи път го бе видяла малко след пристигането си в Япония през 1861 година. Той изглеждаше толкова крехък и претенциозно елегантен. Тогава тя си мислеше, че един замък трябва да изглежда като масивните каменни крепости в Европа, така както един благородник трябва да бъде рицар като Уилфред от „Айвънхоу“. Оказа се, че тогава Емили е била сляпа и глупава. След шест години в Япония бе разбрала, че смъртоносното и елегантното може да съжителстват много добре, така както правеха в замъка „Облак врабчета“, и че един самурай или велик владетел може да бъде също толкова рицар, колкото е някой принц или херцог, или който и да е европейски благородник. Човек често пъти остава сляп, когато се сблъсква с неочакваното. Емили бе решена да не допуска никога повече същата грешка.

Ханако също гледаше замъка и мислите й бяха наситени с меланхолия. При всяко предишно завръщане в провинция Акаока видът на тези покриви, наподобяващи ято летящи птици, я изпълваше с благоговение. Ала днес беше различно. Въпреки че виждаше замъка, тя не можеше да откъсне мислите си от откритите от Емили свитъци. Още не бе прочела много. Докато бяха на кораба, Емили я бе подтикнала да прочете още, но Ханако се опасяваше, че соленият въздух ще повреди старата хартия. Въпреки това бе прочела достатъчно, за да усеща как чувството на безпокойство безмилостно прераства в ужас, докато наближаваха дока.

„Посетителят“.

В първото изречение от първия свитък се говореше за някакъв „посетител“ на владетел, живял преди много години. Използването на тази дума вместо обичайната „гостенин“ й напомни за последния път, когато бе видяла господаря Киори. Това бе станало преди шест години само няколко часа преди смъртта му. Той също бе разговарял с някого, когото тя нито видя, нито чу, но затова пък ясно бе чула господарят Киори да говори, сякаш имаше събеседник. Думата в свитъка я плашеше, защото Ханако не можеше да преодолее натрапчивото усещане, че посетителят на онзи владетел и тайният събеседник на господаря Киори бяха един и същ човек.

При това положение посетителят можеше да бъде само един, за чието име беше по-добре да не мислят, камо ли да споменават на глас, а двете с Емили щяха да направят най-добре да избягват това място, вместо да го търсят.

Смяташе се, че господарят Киори е бил отровен с жлъчка от риба балон, приготвена на фугу, сложена в супата от сина му, умопобърканият господар Шигеру. Ханако и другата прислужничка, сервирала храната, веднага бяха заловени от охраната на господаря. Без съмнение и двете щяха да бъдат измъчвани до смърт, и при това справедливо, защото волно или неволно бяха участвали в подобно ужасно престъпление. Но когато господарят Генджи пристигна, той нареди на семейния лекар да прегледа трупа. След кратко съвещание новият велик владетел обяви, че смъртта на неговия дядо е била предизвикана от спиране на сърцето, естествен край, който можеше да се очаква заради напредналата възраст на господаря Киори. Тогава господарят Генджи взе Ханако като прислужничка в своето домакинство, каквото бе желанието на неговия дядо, и така я спаси от изгнанието, което щеше да последва заради тегнещите над нея подозрения.

Всеобщото мнение обаче беше, че господарят Киори наистина е бил отровен, но Генджи е искал да потуши скандала, за да не му се наложи да екзекутира своя чичо за убийството на неговия собствен баща. Знаейки, че прислужничките са невинни, и от състрадание към тях той бе измислил историята със спрялото сърце.

Дълго време Ханако също мислеше така. Но не и след като прочете онези редове в свитъците на Емили. Сигурна беше, че посетителят бе изиграл роля в смъртта на господаря Киори и тъй като бе безсмъртен и отмъстителен, вероятно още се спотайваше в сенчестото пространство между реалното и нереалното, търпеливо очаквайки следващата си жертва, чиито мисли и чувства се окажеха достатъчно уязвими.

— Замъкът винаги ли е имал седем етажа? — попита Емили.

— Бил е само на два етажа, когато е бил завладян от господаря Масамуне, бащата на нашия пръв велик владетел Хиронобу.

— Завладян? Мислех, че е наследствен замък на рода Окумичи.

— Станал е наследствен след това. Всяко нещо има начало. — И край, помисли си Ханако, но не го каза. — Масамуне е построил още четири етажа, а Хиронобу — последния.

— Значи Хиронобу е построил високата кула.

Ханако потръпна. Вятърът, който духаше над водата, беше лек, по-скоро летен бриз, отколкото зимен вятър. Може би напоследък бе станала по-чувствителна към студа.

Таро не обръщаше внимание на разговора на жените. Занимаваха го други, далеч по-важни въпроси.

Убийство.

Отвличане.

Предателство.

Би ли могъл да извърши подобни неща и да продължи да се нарича самурай? Ала ако не действаше, нямаше ли измяната му да бъде по-лоша?