Есенен мост

— Мислиш прекалено много, Цуда — каза Таро. — Мисли само когато ти наредят. През другото време прави това, което са ти наредили. Госпожа Ханако и госпожа Емили ще ти зададат въпроси. Отговори им. Това е всичко. Разбираш ли?

Цуда притисна глава в рогозката. Поклонът беше така дълбок, че челото му щеше да пробие сламената плетка. Изпита такова смазващо облекчение от липсата на категорична опасност, че по рефлекс щеше да уринира, ако вече не го бе направил.

— Благодаря, господарю Таро — каза Цуда. — Благодаря ви много. Ще се постарая. — Той не вдигна глава дълго след като Таро си беше отишъл.

Докато чакаше двете жени, Цуда разсъждаваше по-спокойно върху своите реакции. Стигна до извода, че не беше сбъркал, макар че в техническо отношение бе извършил измама, която като всяко друго престъпление спрямо велик владетел се наказваше с мъчения и смърт. Дали истинската му вина не беше в смешно ниската цена, която го бяха принудили да приеме и която почти го бе подтикнала да краде, за да реализира разумна печалба? Негова ли беше грешката, че изпита такъв смразяващ страх, или грешката бе в това, че го бяха накарали да изпита този страх заради огромната власт, притежавана от великите владетели в частност и от всички самураи като цяло? Как можеше изостанала Япония да се развие, докато се причиняваха подобни злини? Самураите винаги оправдаха съществуването си с твърдението, че са пазители на страната. Но нали принудителното пристигане на чужденците преди малко повече от десет години изобличи тази лъжа? Японските велики воини не успяха да пропъдят дори холандците или португалците, които Цуда разбра, че са жители на изключително малки европейски държави. Пред наистина мощните страни като Англия, Франция, Русия и Америка самураите се разтрепериха и се превиха като шубраци, брулени от буря. Очевидно тяхната полезност вече беше минало. Но как можеха да се освободят от тях? Това беше въпросът. Самураите притежаваха монопол върху оръжията. Или по-точно казано, монопол върху правото да убиват безнаказано.

Самият Цуда притежаваше оръжие, много модерно и далеч по-смъртоносно от един меч — американски револвер „Колт“ четирийсет и четвърти калибър, чиито шест гнезда бяха пълни с шест смъртоносни патрона! Ако можеше да избира, това оръжие щеше да му позволи да убие един самурай преди още той да е успял да разсече въздуха около себе си със своя древен, старомоден меч. Разбира се, Цуда не носеше револвера със себе си. Той беше вкъщи, под пода, в стоманен холандски сейф. Но дори и да го носеше у себе си, щеше ли да има смелостта да го извади, да го насочи срещу някой като господаря Таро и да стреля? Докато си представяше сцената, вътрешностите му дадоха отговора, като опасно се размекнаха.

Не, не, не! Урината можеше да бъде сбъркана с пот, всъщност по-рано Цуда наистина бе изпуснал урина, както и предполагаше. Но изпражненията? Те не можеха да бъдат сбъркани с нищо друго! Да бъде наказан, защото бе изпуснал изпражнения в бельото си в замъка на господаря! Не само щеше да бъде физически унизително, щеше да бъде унищожително притеснително!

С цел да сдържи изпражненията си той умишлено насочи ума си към парите, единственото нещо, мисълта за което го правеше по-силен. Търговците и банкерите държаха всички пари, нещо, което придобиваше все по-голямо значение. Цуда, едновременно търговец и банкер, звучеше доста добре. Той беше силен, а не слаб човек. Парите имаха по-голяма сила от меча.

Така ли беше наистина? Меч с толкова тънко острие, че всичко, което докоснеше…

— О, господин Цуда — каза Емили. — Радвам се да ви видя отново.

— Госпожо Емили — отвърна Цуда и стреснато се върна към реалността. — Всеки път щом ви видя, установявам, че вашият японски е станал още по-добър. Сигурно полагате големи усилия в учението.

Вътрешно потръпна. Лицето му обаче не издаде нищо. То изразяваше само любезност и желание да се хареса. Бе работил с години, за да постигне това изражение, в което нямаше и капка предизвикателство и следователно му осигуряваше най-добрата защита, когато си имаше работа със самураи. Цуда потръпна, понеже още щом заговори, осъзна, че не е трябвало да казва онова, което каза. Бе намекнал, че Емили трябва да положи усилия, за да проговори японски добре. Макар това да беше самата истина, истината не осигуряваше необходимата защита.