Есенен мост

Джимбо се появи чак няколко дни след битката, но когато се върна, никое от децата не го позна. Видяха чужденец, облечен като онзи, който придружаваше владетеля Генджи, човек, който в колана си беше затъкнал пистолети, а не мечове, разгневен като демон от самия ад. Той уби много от мъжете с пистолетите си, със сабите, които взе от хората, превърнати от него в трупове, както и с голите си окървавени ръце.

Всички деца избягаха от него от страх. С изключение на Горо.

— Джимбо, Джимбо, Джимбо — извика той и се втурна към чужденеца.

Кими видя, че Горо е прав. Чужденецът наистина беше Джимбо. Беше свалил расата на дзенмонах, които беше облякъл, когато стана ученик на стария Дзенген, а сега носеше дрехите, с които беше, когато дойде за пръв път в селото. Над колана му се виждаше пистолет, а в ръката си държеше оръжие с дълга цев и две големи дула.

— Защо си облечен така? — попита Кими.

— Трябваше да свърша нещо, което не можех да направя с другите дрехи — отвърна Джимбо и погледна развалините на манастира. Няколко дни по-късно всички разбраха какво е трябвало да свърши.

Върна се и другият чужденец, демонът, който беше с владетеля Генджи. Кими поведе селските деца през руините на залата за медитация, където се скриха. Проследиха как демонът се промъква през манастирските стени, във всяка ръка държеше оръжие. Джимбо излезе от сянката и застана зад него, после опря пистолета в тила му и каза нещо на английски, което никое от децата не разбра. Каквото и да беше казал Джимбо, това не бяха точните думи, защото вместо да изчезне или да си отиде, демонът падна на една страна, след което се извъртя и стреля с двете си оръжия в Джимбо. Джимбо също стреля, но само веднъж, твърде напосоки и твърде късно. После демонът се надвеси над Джимбо и изпразни оръжието си в лицето му.

Когато демонът си тръгна, децата хукнаха към Джимбо. Всички спряха, когато видяха какво е останало от него. Само Горо и Кими останаха до него. Горо се срина до тялото на Джимбо, заплака и започна да стене. Кими обви с ръце Горо и се опита да успокои и себе си, и него.

— Не плачи, Горо. Това вече не е Джимбо. Той се пренесе при Сухавати в Чистата земя. Когато отидем там, той ще ни посрещне и ние няма да се страхуваме. Всичко ще бъде чудесно.

Кими не знаеше дали Горо ще се възстанови някога от загубата. Но постепенно той успя. Започна да прекарва цялото си време в развалините, прочистваше останките, подреждаше фрагменти с неясен произход, които можеха да бъдат и овъглени части от човешки тела, запълваше ямата, останала след огромната експлозия, която бе разрушила залата за медитация, претърсваше повърхността и събираше стотици куршуми, изстреляни по време на битката преди дуела между Старк и Джимбо. Тъй като не можеха да направят нищо по-добро, децата имитираха Горо, докато не разбраха какво правят — помагаха му да изгради наново Мушиндо.

Не мина много време и той започна да изговаря отново единствената дума, която знаеше:

— Джимбо.

Но сега я казваше тихо и само по веднъж.

Когато манастирът се издигна наново от руините, в известен смисъл сякаш и Джимбо оживя. Горо започна да носи неговите раса и да следва монашеския режим на Джимбо. Ставаше в тъмни зори, отиваше в колибата за медитация на абата и оставаше там до изгрев-слънце. Един ден, когато Кими надникна вътре, тя го завари да седи напълно спокоен, с крака в поза лотос на истински монах, с притворени очи, както правеше Джимбо, когато изпадаше в самади25 на Буда. Разбира се, идиот като Горо нямаше да може да достигне перфектния, блажен покой на Просветения. Той не беше истински последовател на пътя като Джимбо. Ала вършеше доста добра работа, като се преструваше. А това го правеше тих, щастлив и безобиден, затова Кими не правеше нищо да го обезкуражава.

Един ден, след като бяха прибрани няколко реколти, Кими работеше на селското оризище с останалите членове на семейството си. Тогава пристигна богат търговец, придружен от група самураи. Те не служеха на никой владетел както всички истински самураи, а бяха без господари, от онези, известни като „мъже вълни“, защото подобно на вълните на повърхността на океана нямаха корени, не принадлежаха на никого, нямаха цел, а съществуваха въпреки това и можеха да причинят големи безпокойства и поразии. През последните години, когато областта беше раздирана от вътрешни разногласия и външен натиск, вследствие рухването на реда се появиха много такива мъже.