Есенен мост

Портата помръдна — отначало малко, след това се разтвори със замах. Жените, останали без дъх, се притиснаха още повече към стената. Нещо метално щракна. Кими видя как горната част на вратата отново се раздвижи. Чудовището беше влязло вътре. Женската тълпа отстъпваше с приближаването му, Кими отстъпваше заедно с тях. Тя обаче нямаше къде повече да отстъпва, останалите се отдалечаваха от нея, а чудовището се приближаваше.

Идваше за нея!

През последните няколко дни Кими мислеше за самоубийство, но винаги се разубеждаваше. Животът беше за предпочитане пред смъртта. Докато беше жива, имаше шанс. Мъртва, нямаше. Имаше и практически проблем. Как? Гладуването нямаше да свърши работа. Стражите щяха да разберат какво се случва и да я насилят да се храни. Това вече се беше случило с едно момиче. Преди да види какво правят стражите, тя не знаеше, че храненето може да бъде превърнато в мъчение.

Нямаше къде и да се обеси, освен на оградата, а там щеше да е твърде бавно. Едно от момичетата се беше опитало, но само увреди мускулите на шията си, след което се отказа. Сега главата й беше постоянно наклонена на една страна, което намаляваше цената й и несъмнено я обричаше на най-лошо третиране в Лусон.

Не можеше да скочи от височина или да пререже гърлото си. Единственото, което беше възможно, беше да удари главата си толкова силно в земята, че да разбие черепа си. Смяташе, че няма нито волята, нито силата, за да го направи.

Оставаше само една възможност. Тя беше отвратителна, но беше сигурна смърт, ако имаше куража да го направи. Неколкократно стигаше до решението и винаги се отказваше. Животът бе за предпочитане пред смъртта. Засега.

Звярът се приближи още повече. В тъмнината на помещението тя не можеше да различи чертите му, виждаше само очертанията на огромното му тяло. Можеше да я разкъса, да прекърши гръбнака й, да я стъпче в пристъп на жестокост на нечовешката му похот, преди да я остави да умре в агония, в пълна самота на пода на този склад в Йокохама.

Тя се обърна и коленичи, изплези езика си и го стисна между зъбите си. Щеше да удари брадичката си в земята, да разсече на две този орган, който носеше само проблеми, и да умре от загуба на кръв. Такъв живот, толкова кратък, само с една искрица светлина, донесена от чужденеца монах Джимбо, момент, който й се струваше отминал толкова отдавна. Тя затвори очи и вдигна глава, за да се подготви за удар в земята. Изплезеният й език вече беше толкова пресъхнал, имаше чувството, че гори.

— Кими — промълви чудовището.

1882 година, абатството Мушиндо

— Горо — каза преподобната абатиса Джинтоку.

— Кими — отвърна Светеца.

— Горо.

— Кими.

— Горо.

— Кими.

Повтарянето на имената можеше да продължи дълго време. Абатисата беше започнала да мисли за това като за форма на песнопение и понякога, съвсем непреднамерено и без да забележи, изпадаше в състояние на дълбока медитация. В някои случаи той продължаваше да стои при нея, когато тя се връщаше към нормално състояние. Друг път отиваше някъде, тъй като изпълняваше режима на Джимбо, без да се отпуска. Веднъж тя дойде на себе си по време на проливен дъжд, а една прислужничка държеше над главата й чадър. Тя беше, разбира се, изпратена там от Светеца.

До деня, в който Горо я откри в Йокохама, той не беше изричал името й. Сега, двайсет години по-късно, неговият речник все още се състоеше само от две думи. „Джимбо“. „Кими“. Как я беше открил? Тя не знаеше. Как беше нает от „мъжете вълни“ за пазач? Тя не знаеше.

— Кими — каза той, взе я за ръка и я изведе от помещението, през пристана, през Йокохама и я върна в Мушиндо. Той редовно се губеше, когато отиваше от селото до манастира, въпреки че манастирът се виждаше от селото. Как беше пътувал толкова далече и как после толкова лесно намери обратния път? Тя не знаеше.

Повечето от пленниците бяха твърде изплашени, за да тръгнат с тях, но няколко се осмелиха. Част от тях бяха в Мушиндо и сега. Не ги бяха преследвали. Защо? Тя не знаеше. Никога повече не видя търговеца или „мъжете вълни“.

Абатисата примигна.

Горо бе отишъл някъде.

А колко дълго бе стояла тук сама, изгубена в спомени от миналото? Погледна към небето. Минаваше дванайсет часа по обяд. Обиколката на туристите беше завършила, монашеското ястие беше сервирано и изядено, гостите си бяха тръгнали. Тя напусна колибата на пазача и се върна в абатството, където щеше да пресметне постъпленията за деня. Освен приходите от дарения за обиколката имаше дарения и в залата за медитация за будите, в кухнята — за храната, и в хранилището — за свещените реликви от обгоряло дърво, куршуми и фрагменти от ръкописи.