Фантом

Мило дневниче,

Аз съм у дома! Още не смея да го повярвам, но е истина.

Събудих се с най-странното чувство. Не знаех къде съм и само лежах и вдъхвах чистия мирис на омекотител за памук, лъхащ от чаршафите, опитвайки си да си обясня защо всичко ми изглежда толкова познато.

Не бях в имението на лейди Улма. Там спях, сгушена сред най-гладкия сатен и най-мекото кадифе, а въздухът ухаеше на тамян. Не бях и в пансиона: госпожа Флауърс пере спалното бельо с някаква смес от билки със странна миризма, за която Бони каза, че пазела от зло и осигурявала здрав и спокоен сън.

И внезапно разбрах. Бях си у дома. Пазителите го бяха направили! Бяха ме довели у дома.

Всичко и нищо не се е променило. Това е същата стая, в която съм спала още откакто съм била малко бебе: тук е полираният ми скрин от черешово дърво; върху полицата се кипри малкото плюшено черно-бяло кученце, което Мат спечели през зимния карнавал, когато бяхме в единадесети клас; бюрото ми с извития, сгъваем капак и преградите за писма; старинното огледало с изящна инкрустирана рамка над скрина; плакатите на Моне и Климт от музейните изложби, които посетих, когато леля Джудит ме заведе във Вашингтон. Дори гребенът и четката ми за коса са подредени грижливо един до друг върху скрина. Всичко е така, както би трябвало да бъде.

Станах от леглото и със сребърния нож за отваряне на писма повдигнах тайната дъска на пода в дъното на дрешника, старото ми скривалище, и открих този дневник, точно там, където го бях скрила преди толкова много месеци. За последен път съм писала преди парада за Деня на основателите през ноември, преди да… умра. Преди да напусна дома си и никога да не се върна. До този момент.

В онези редове съм описала нашия план как да откраднем обратно другия ми дневник, този, който Каролайн ми взе и възнамеряваше да прочете пред всички по време на драматизираното пресъздаване на историята на града, знаейки, че това ще съсипе живота ми. На следващия ден се удавих в реката под моста Уикъри и възкръснах като вампир. После умрях отново и се завърнах като човек, пътувах до Тъмното измерение и преживях хиляди приключения. А старият ми дневник си е стоял на същото място, под разхлабената дъска на пода на дрешника и ме е чакал.

Другата Елена, онази, която пазителите пресъздадоха в спомените на всички, е била тук през всички тези месеци, ходила е на училище и е живяла нормален живот. Онази Елена не беше писала в дневника. Това ме изпълни с облекчение. Колко ли зловещо щеше да бъде да видя редове, написани в дневника с моя почерк, а да не си спомням за описаните събития и преживявания? Макар че навярно щеше да ми е полезно. Нямам представа какво си мислят всички във Фелс Чърч, че се е случило през дните и месеците след Деня на основателите.

На целия град Фелс Чърч му бе дадена възможността за ново начало. Китсуне унищожиха града от чиста зла пакостливост. Насъскаха децата срещу родителите им, подтиквайки хората да унищожават себе си и всички, които обичаха.

Но сега нищо от това не се бе случило.

Ако пазителите са удържали на думата си, сега всички, които умряха, са живи: горката Вики Бенет и Сю Карсън, убити от Катрин, Клаус и Тайлър Смолуд през зимата; неприятният господин Танър; всички невинни, които китсуне убиха или станаха причина за гибелта им. Аз. Всички са отново тук, всичко започваше отново.

И, с изключение на мен и моите най-добри приятели — Мередит, Бони и Мат, моя скъп Стефан и госпожа Флауърс — никой друг не подозира, че животът във Фелс Чърч от Деня на основателите до днес не е следвал обичайния си ход.

На всички ни бе даден още един шанс. Ние го постигнахме. Ние спасихме всички.

Всички с изключение на Деймън. Накрая той спаси нас, ала ние не можахме да го спасим. Без значение колко усилено се опитвахме или колко отчаяно се молихме, пазителите заявиха, че не могат до го върнат обратно. Вампирите не се прераждат. Те не отиват на Небето, нито в Ада, нито водят някакъв задгробен живот. Те просто… изчезват.