Фантом

Елена спря да пише за миг и пое дълбоко дъх. Очите й се наляха със сълзи, но отново се наведе над листа. Трябваше да разкаже цялата истина, ако изобщо имаше някакъв смисъл да се води дневник.

Деймън умря в ръцете ми. Беше мъчително да го гледам как си отива от мен. Но никога няма да допусна Стефан да узнае какви са истинските ми чувства към брат му. Би било жестоко — а и какъв би бил смисълът сега?

Още не мога да повярвам, че си е отишъл. Нямаше по-жив от Деймън… никой не е обичал живота повече от него. Сега той никога няма да знае…

В този момент вратата на спалнята й внезапно се разтвори широко и сърцето на Елена направо се качи в гърлото. Затвори припряно дневника. Но неканеният посетител беше само по-малката й сестра Маргарет, облечена в розова пижама на щамповани цветя, а косата й, копринена като царевична свила, стърчеше във всички посоки, сякаш бе перушина на дрозд. Петгодишното момиченце не се спря, докато не се озова почти до Елена, а сетне се метна отгоре й.

Приземи се ничком върху по-голямата си сестра, изкарвайки дъха й. Страните на Маргарет бяха мокри, очите й блестяха, а малките й ръце се вкопчиха здраво в Елена.

Стисната здраво, Елена усети тежестта на сестра си, вдъхна уханието на бебешки шампоан.

— Липсваше ми! — пророни с треперлив гласец Маргарет. — Елена! Толкова много ми липсваше!

— Какво? — Въпреки усилието да прозвучи нехайно, Елена долови треперенето в собствения си глас. Изведнъж осъзна, че не е виждала Маргарет — истински не я е виждала — повече от осем месеца. Ала Маргарет не би трябвало да го знае. — Липсвах ти толкова много, откакто си легна снощи, че реши да дойдеш тичешком, за да ме откриеш?

Маргарет се отдръпна леко от Елена и се втренчи в нея. Ясните сини очи на петгодишното дете имаха особено изражение — настоятелен, многозначителен поглед, от който по гърба на Елена полазиха ледени тръпки.

Ала Маргарет не каза нищо. Просто се вкопчи още по-здраво в сестра си, сви се на кълбо и отпусна глава на рамото й.

— Сънувах лош сън. Сънувах, че си ме изоставила. Че си заминала надалеч. — Последната дума бе тихо ридание.

— О, Маргарет — Елена сгуши по-плътно малкото момиченце в топлата си прегръдка, — било е само сън. Никъде няма да отида. — Затвори очи и се притисна в Маргарет, молейки се сестра й наистина да е имала само кошмар, а да не се е изплъзнала през някои пролуки в магията на пазителите.

— Добре, бисквитке, време е да се раздвижим — подкани я след няколко минути Елена и нежно я смушка. — Ще си устроим ли заедно страхотна закуска? Искаш ли да ти направя палачинки?

Маргарет седна и се вгледа в Елена с големите си сини очи.

— Чичо Робърт прави гофрети — рече. — Той винаги прави гофрети в неделя сутрин. Забрави ли?

Чичо Робърт. Правилно. Двамата с леля Джудит се ожениха след смъртта на Елена.

— Разбира се, че не съм, зайо — заяви тя безгрижно. — Просто за миг забравих, че днес е неделя.

Сега, след като Маргарет го спомена, чу някой долу в кухнята, и долови уханието на разни вкуснотии.

— Това бекон ли е?

Маргарет кимна.

— Ще се надбягваме ли до кухнята?

Елена се засмя и се протегна.

— Дай ми минута, за да се разсъня напълно. Ще се видим долу. — Отново ще говоря с леля Джудит, осъзна момичето и внезапно я заля огромна вълна на радост.

Маргарет скочи от леглото. При вратата се спря и погледна отново към сестра си.

— Наистина ще слезеш долу, нали? — попита колебливо.

— Наистина — увери я Елена, а детето се усмихна и пое надолу по коридора.

Докато я изпращаше с поглед, Елена отново остана поразена при мисълта какъв удивителен втори шанс — всъщност трети шанс — й бе даден. Потопи се за миг в атмосферата на скъпия си, уютен дом, мястото, където никога не си бе представяла, че ще живее отново. Чуваше веселия глас на Маргарет да бъбри нещо щастливо на долния етаж и дълбокото, плътно буботене на Робърт, докато й отговаря. Въпреки всичко беше такава късметлийка, че най-после отново си е у дома. Кое би могло да е по-прекрасно?

Сълзи запариха в очите й и тя стисна силно клепачи. Как можа да си помисли такава глупост. Кое би могло да е по-прекрасно? Ако гарванът на перваза на прозореца й беше Деймън, ако знаеше, че той е някъде там, готов да я дари с ленивата си усмивка, или нарочно да я вбеси, ето кое щеше да е по-прекрасно.