Фантом

Елена отвори очи и примигна няколко пъти, за да преглътне сълзите. Няма да рухне. Не и сега. Не и когато отново щеше да види семейството си. Сега щеше да се усмихне, да прегърне с радост обичните си същества. По-късно може да си позволи да се отдаде на острата болка, която я раздираше отвътре, да си позволи да поплаче. В крайна сметка разполагаше с цялото време на света да оплаква Деймън, защото болката от загубата му никога, никога нямаше да изчезне.

3

Яркото утринно слънце огряваше дългата, извита алея за коли, водеща към гаража зад пансиона. Бели пухкави облачета се носеха по чистото синьо небе. От сцената се излъчваше такова спокойствие и умиротворение, че бе невъзможно да си представиш, че нещо лошо се е случвало някога на това място.

Последният път, когато бях тук, помисли си Стефан, докато слагаше слънчевите си очила, това бе една опустошена земя.

Когато китсуне завладяха Фелс Чърч, градът се превърна във военна зона. Децата се обърнаха срещу родителите си, момичетата тийнейджърки се осакатяваха, градът беше наполовина разрушен. Кръв заливаше улиците, болка и страдания бяха навсякъде.

Входната врата зад него се отвори. Стефан се извърна бързо и видя госпожа Флауърс да излиза от къщата. Възрастната жена носеше дълга черна рокля, а очите й бяха засенчени от сламена шапка, украсена с изкуствени цветя. Изглеждаше уморена и състарена, ала усмивката й, както винаги, бе искрена.

— Стефан — рече тя, — тази сутрин светът е на мястото си, както трябва да бъде. — Госпожа Флауърс приближи и се взря в лицето му, проницателните й сини очи бяха топли и пълни със симпатия. Сякаш искаше да го попита нещо, но изглежда в последния миг размисли и вместо това каза: — Мередит се обади, както и Мат. Изглежда, че колкото и да е невероятно, всички са оцелели, живи и здрави. — Поколеба се, после стисна ръката му. — Почти всички.

Нещо се сви болезнено в гърдите на Стефан. Не искаше да говори за Деймън. Не можеше, не още. Вместо това сведе глава.

— Ние сме ви изключително задължени, госпожо Флауърс — промълви, подбирайки внимателно думите си. — Никога не бихме могли да победим китсуне без вас — вие им се противопоставихте и толкова дълго защитавахте града. Никой от нас няма да го забрави никога.

Усмивката на госпожа Флауърс стана по-широка, а върху бузата й неочаквано се появи трапчинка.

— Благодаря ти, Стефан — отвърна тя любезно. — За мен беше чест да се боря редом с теб и останалите. — Въздъхна и го потупа по рамото. — Но изглежда най-сетне започвам истински да остарявам; ще ми се да прекарам по-голяма част от днешния ден дремейки върху шезлонга в градината. Битката със злото ме изтощи повече, отколкото мислех.

Стефан й предложи ръка, за да й помогне да слезе по стъпалата на предната веранда и отново й се усмихна.

— Кажи на Елена, че ще направя онези бисквити за чай, които тя обича. Разбира се, след като се види и порадва на семейството си и пожелае да дойде на гости.

Елена и семейството й. Стефан си представи своята любима, копринено русата й коса, спускаща се по раменете, малката Маргарет в скута й. Сега Елена имаше още един шанс да води нормален човешки живот, което заслужаваше след всички жертви.

Стефан бе виновен, задето Елена за пръв път изгуби живота си — знаеше го със сигурност, която го разяждаше отвътре. Той бе довел Катрин във Фелс Чърч, а Катрин бе погубила Елена. Този път щеше да се погрижи Елена да е добре защитена.

Хвърли още един поглед към госпожа Флауърс в градината, изправи рамене и навлезе в гората. Птиците огласяха с песните си прошарените със слънчеви лъчи покрайнини на гората, ала Стефан се запъти по-навътре, където старите дъбове се извисяваха високо в небето, а храстите бяха по-гъсти. Където никой нямаше да го види, където можеше да ловува.

Спря на малка поляна, отдалечена на няколко километра, свали тъмните си очила и се ослуша. Наблизо се чуваше тихия пукот, докато някакво животно се промъкваше сред храсталака. Стефан се концентрира, напрегна мислите си. Беше заек, сърцето му тупкаше ускорено, докато търсеше сутрешната си храна.

Стефан фокусира съзнанието си върху горския обитател. Ела при мен, изпрати му мисълта си, нежно и примамващо. Усети как заекът застина за миг; после изскочи бавно изпод храста с оцъклени очи.

Приближи покорно и с още малко мислено подканяне от страна на Стефан, спря пред краката му. Стефан се наведе, вдигна го и го обърна, за да разкрие нежната шия, където туптеше пулсът му. Извини се мислено на животното и се предаде на глада, като зъби острите си кучешки зъби в точното място. Разкъса гърлото на заека и започна да пие бавно кръвта му, опитвайки се да не потръпва отвратено от вкуса й.