Фантом

И там наистина я очакваше Стефан, красив, както винаги. Изящни римски черти, високи скули, класически прав нос и чувствено извита уста. Държеше слънчевите си очила в ръка, а от наситенозелените му очи, които срещнаха нейните, струеше безкрайна любов. Елена разцъфтя неволно в широка усмивка.

О, Стефан, изпрати му мислено послание, обичам те, обичам те. Толкова е прекрасно да си у дома. Деймън винаги ще ми липсва и винаги ще страдам, че не сторихме нещо друго, за да го спасим — и никога няма да спра да мисля за него — но независимо от всичко, не мога да спра да съм щастлива.

Зачака. Чувстваше се така, сякаш пътуваше с кола и някой е натиснал рязко спирачките, а тя е била отхвърлена рязко напред към предпазния колан на колата.

Макар че Елена изпрати думите си към Стефан, придружени с огромна вълна от любов и привързаност, нямаше отговор, нито ответни емоции. Като че ли между нея и Стефан бе издигната невидима стена, която блокираше мислите й, за да не го достигнат.

— Елена? — рече Стефан на глас, а усмивката му леко помръкна.

О. Тя не бе осъзнала. Дори не бе помислила за това.

Когато пазителите отнеха силите й, сигурно бяха отнели всичко. Включително телепатичната й връзка със Стефан. Тя съществуваше, макар и едва доловима… Беше сигурна, че все още го чуваше, достигаше съзнанието му, дори и след като изгуби връзката си с Бони. Ала сега бе напълно изчезнала.

Девойката се наведе напред, сграбчи го за предницата на ризата му, притегли го към себе си и пламенно го целуна.

О, благодаря ти, Господи, помисли си, когато усети познатото успокояващо усещане, когато съзнанията им се преплетоха. Устните на Стефан се извиха в усмивка под нейните.

Реших, че съм те изгубила, помисли си девойката, че повече никога няма да мога да те достигна по този начин. За разлика от телепатичната връзка, която споделяха, тя знаеше, че мислите й не достигат до Стефан като думи, а като образи и емоции. Усещаше от него към нея прилив на безмълвен, но стабилен поток на непресекваща любов.

Зад тях някой се покашля многозначително. Елена пусна неохотно Стефан и се извърна, за да види леля Джудит, която ги наблюдаваше.

Стефан се изправи, изчервен от притеснение, а в очите му се мярна сянка на неспокойно очакване. Елена се ухили. Струваше й се страшно трогателно, че макар да бе минал през ада — съвсем буквално — той все още се боеше да не разсърди леля й. Девойката отпусна ръка върху неговата, опитвайки се да му изпрати мислено съобщение, че сега леля Джудит приема връзката им, но топлата усмивка на по-възрастната жена и сърдечният й поздрав бяха достатъчно красноречиви.

— Здравей, Стефан. Ще се върнете до шест часа, нали, Елена? — попита леля Джудит. — Робърт има късна среща и аз си помислих, че ти, аз и Маргарет бихме могли да си устроим „момичешка“ нощ. — Изражението й изразяваше надежда, ала в същото време се долавяше известно колебание. Приличаше на някой, който чука на врата, която може да се затръшне в лицето му. Стомахът на Елена се сви на топка от чувство на вина. Нима през цялото лято съм избягвала леля Джудит?

Не й бе трудно да си го представи. Ако не бе умряла, сигурно нямаше да има търпение да продължи с живота си и щеше да се дразни от близките си, които искаха да я закрилят и да я задържат у дома за по-голяма безопасност. Но тази Елена бе по-мъдра — тя знаеше какъв късмет е да има леля Джудит и Робърт. И изглежда тази Елена трябваше доста да се постарае, за да изглади грешките на предишната.

— Звучи страхотно! — заяви весело и надяна сияйна усмивка на лицето си. — Може ли да поканя Бони и Мередит? На тях ще им хареса „момичешката“ нощ. — А и щеше да е добре, додаде мислено, да има наоколо приятели, които също като нея нямаха представа какво става в тази нова версия на Фелс Чърч.

— Чудесно — присъедини се към възторга й леля Джудит, която изглеждаше много по-щастлива и облекчена. — Приятно прекарване, деца.

Когато Елена се запъти към вратата, Маргарет изтича откъм кухнята.

— Елена! — извика момиченцето и обви здраво ръце около кръста на по-голямата си сестра. Елена се наведе и я целуна по главата.

— По-късно ще се позабавляваме, зайче — обеща тя.

Маргарет кимна на Елена и Стефан да коленичат, после приближи устни към ушите им.

— Този път не забравяйте да се върнете — прошепна, преди да изчезне в къщата.

За миг Елена застина неподвижно, както бе коленичила. Стефан стисна ръката й и я изправи. И без телепатичната връзка, тя знаеше, че им е минала една и съща мисъл.