Фантом

От устните й се изтръгна лек вик на болка.

Все едно в гърдите й бе зейнала тъмна дупка. Можеше да се усмихва, да се смее и да се диви на възстановения град; можеше да обича семейството си; ала през цялото време усещаше тази тъпа болка, това ужасно усещане за невъзвратима загуба.

Най-после се предаде на сълзите и се отпусна в ръцете на Стефан.

— О, моя любов — отрони той със задавен глас, докато и двамата ридаеха, намирайки утеха във взаимната си топлина.

Фината пепел се сипеше от дълго време. Сега най-сетне спря да се трупа и малката луна на Долния свят се покри с дебел, лепкав слой прах. Тук-там опалова, леко прозирна течност проблясваше на малки локвички сред овъглената чернота, оцветявайки я в преливащите се цветове на дъгата върху разлят бензин.

Нищо не помръдваше. Сега, след като Великото дърво бе избухнало и се бе разпаднало на фина пепел, на това място нямаше живот.

Дълбоко под повърхността на разрушената луна имаше тяло. Отровената му кръв бе спряла да тече и той лежеше неподвижен, безчувствен, невиждащ. Ала капките течност се просмукваха в кожата му, хранеха го. Устойчивият ритъм на вълшебството, наречено живот, бавно туптеше.

От време на време у него проблясваше искрица съзнание. Беше забравил кой е и как бе умрял. Ала някъде дълбоко в него имаше един глас, ефирен, сладък глас, който той добре познаваше, и който му казваше: „Затвори очите си сега. Върви си. Върви си. Върви.“ Беше толкова успокояващо и последният проблясък на съзнанието се задържа още малко, колкото да го чуе. Не можеше да си спомни чий беше този глас, макар че нещо му напомняше за слънчеви лъчи, за злато и лапис лазули.

Върви си. Той чезнеше, последното пламъче мъждукаше, но всичко бе наред. Беше топло и приятно и той вече беше готов да си иде. Гласът щеше да го придружи по целия път до… докъдето трябваше да отиде.

И когато последната искра на съзнанието бе готова да угасне завинаги, друг глас — по-остър, по-властен глас, глас, принадлежащ на някой, свикнал заповедите му да се изпълняват — заговори в него.

Тя се нуждае от теб. Тя е в опасност.

Той не можеше да си отиде. Още не. Гласът се вкопчи болезнено в него, държеше го към нишката на живота.

С рязко разтърсване всичко се размести. Изтръгнат от това приятно, уютно място, той внезапно почувства смразяващ студ. Всичко го болеше.

Пръстите му се сгърчиха дълбоко в пепелта.

5

— Вълнуваш ли се, че Аларик пристига утре? — попита Мат. — Той води и приятелката си, изследователката Селия, нали?

Мередит го изрита в гърдите.

— Оох! — Мат се олюля назад. Ударът го бе оставил бездиханен, въпреки защитната жилетка, която бе облякъл. Мередит го нападна отстрани, като описа широк полукръг с единия крак, а той се свлече на колене, като едва успя да вдигне ръце, за да се предпази да не получи силно кроше право в лицето.

— Ау! — извика той. — Мередит, време е за почивка, става ли?

Мередит се отпусна в елегантна позиция „тигър“ — задният й крак поддържаше тежестта на тялото й, докато предният бе издаден напред с чупка в коляното и се подпираше леко на пръстите на ходилото. Лицето й бе спокойно, очите — хладни и бдителни. Изглеждаше готова да скочи мълниеносно, ако Мат внезапно понечи да се раздвижи.

Когато пристигна за спаринг тренировката с Мередит — с цел да й помогне да поддържа уменията си на ловец убиец във върхова форма — Мат се зачуди защо му подаде шлем, предпазна еластична гума за уста, ръкавици, защитни кори за пищялите и жилетка, докато самата тя бе облечена само с лъскав черен спортен екип.

Сега вече знаеше. Не бе успял дори леко да я удари, а в същото време тя го млатеше най-безмилостно с юмруци. Младежът пъхна ръка под жилетката и разтри гръдния си кош отстрани с мрачно изражение. Искрено се надяваше да не му се беше пукнало някое ребро.

— Готов ли си за нов рунд? — попита Мередит, вдигнала предизвикателно вежди.

— Моля те, не мога повече, Мередит — заяви Мат и вдигна ръце в знак, че се предава. — Хайде да си починем. Имам чувството, че ме налагаш от часове.

Мередит отиде до малкия хладилник в ъгъла на стаята за отдих в дома на родителите й, хвърли на приятеля си бутилка минерална вода и се отпусна до него върху постелката.

— Извинявай. Предполагам, че малко се поувлякох. Никога досега не съм провеждала спаринг тренировка с приятел.

Мат се огледа, докато отпиваше щедра глътка от студената вода, и поклати глава.