Фантом

Докато се отдалечаваха от къщата, Стефан я прегърна през раменете. Зелените му очи се впиха в нейните и той се наведе, за да я целуне нежно по устните.

— Маргарет е малко момиче — заяви твърдо. — Може би просто не иска по-голямата й сестра да замине. Може би се тревожи за отиването ти в колежа.

— Може би — промърмори Елена и се сгуши в прегръдката му. Вдъхна свежия му, чист аромат на зелени листа и гора и усети как дишането й се успокоява, а тежестта в стомаха й се стопява.

— А ако не е така — продължи бавно, — ще измислим нещо. Винаги се справяме. Но точно сега искам да видя какво са ни дали пазителите.

4

Малките промени бяха тези, които най-много изненадаха Елена. Тя очакваше пазителите да върнат стария Фелс Чърч. И те наистина го бяха сторили.

Последният път, когато бе видяла града, навярно една четвърт от къщите бяха в развалини. Бяха изгорели или взривени, някои напълно разрушени, от други бяха останали почернели руини, с полицейски отцепващи ленти пред това, което бе останало от входните им врати. Около и над рухналите къщи беше обрасло в дървета и храсти, разпрострели се в причудливи форми, над останките се виеха лози, придавайки на улиците на малкия град изглед на древна джунгла.

Сега Фелс Чърч беше — в по-голямата си част — такъв, какъвто Елена си го спомняше. Образец на малък, приветлив южняшки град с къщи, опасани с красиви веранди, заобиколени от грижливо поддържани цветни градини и големи стари дървета. Слънцето грееше, а въздухът бе топъл, обещавайки още един горещ и влажен летен ден, толкова характерен за Вирджиния.

От няколко пресечки се чуваше бръмченето на косачка за трева, а дъхавият мирис на свежо окосена трева изпълваше въздуха. Децата на семейство Кинкейд от къщата на ъгъла бяха опънали мрежа за бадминтон и си подхвърляха топчето с хилките. Най-малкото от момичетата махна на Елена и Стефан, когато минаха покрай тях. Всичко върна Елена отново към дългите юлски дни, които познаваше от предишните лета в живота си.

Макар че всъщност Елена не бе пожелала стария си живот. Точните й думи бяха: „Искам нов живот, но моят стар живот да е зад мен.“ Искаше Фелс Чърч да бъде такъв, какъвто би бил сега, месеци по-късно, ако злото никога не бе дошло в града в началото на последната й година в гимназията.

Но не бе осъзнала колко дразнещи могат да бъдат малките промени. Малката къща в колониален стил по средата на следващата улица беше боядисана в изненадващ розов нюанс, старият дъб на предната морава бе отрязан, а на негово място бе засаден цветен храст.

— Хм. — Елена се извърна към Стефан, докато минаваха покрай къщата. — Госпожа Макклоски сигурно е починала или се е преместила в старчески дом. — Стефан я погледна неразбиращо. — Тя никога не би им позволила да боядисат къщата й в този цвят. Сигурно сега тук живеят нови хора — поясни девойката и леко потръпна.

— Какво има? — попита мигом Стефан, както винаги уловил настроението й.

— Нищо, само дето… — Елена се опита да се усмихне, докато затъкваше копринен кичур коса зад ухото си. — Когато бях малка, ме черпеше с курабийки. Странно е да разбера, че е починала от естествена смърт, докато ни е нямало.

Стефан кимна и двамата продължиха да крачат мълчаливо към малкия център на Фелс Чърч. Елена тъкмо щеше да посочи, че любимото й кафене е заменено от дрогерия, ала изведнъж сграбчи ръката на спътника си.

— Стефан. Погледни.

Насреща им идваха Изобел Сайтоу и Джим Брайс.

— Изобел! Джим! — извика Елена радостно и се спусна към тях. Но когато улови ръцете й, Изобел остана скована, а Джим я гледаше с любопитство.

— Ъ? Здрасти — пророни Изобел колебливо.

Елена тутакси отстъпи назад. Леле. Дали в този живот познаваше Изобел? Разбира се, двете бяха съученички от гимназията. Джим бе излизал няколко пъти с Мередит, преди двамата с Изобел да станат гаджета, макар че Елена не го познаваше добре. Беше напълно възможно никога да не е разговаряла с тихата, прилежна Изобел Сайтоу преди китсуне да дойдат в града.

Елена трескаво се опитваше да измисли как да се измъкне от неловката ситуация, без да я помислят за смахната. Ала в гърдите й се надигаше топла вълна щастие, която й пречеше да погледне по-сериозно на проблема. Изобел беше добре. Беше понесла толкова много страдания от китсуне: тя бе изпонадупчила цялото си тяло по ужасен начин и толкова жестоко бе сцепила езика си, че след като се изтръгна от обсебеността, причинена й от китсуне, изговаряше думите с леко заваляне. А най-лошото бе, че богинята на китсуне е била през цялото време в дома на Изобел, преструвайки се на нейна баба.

А горкият Джим… Заразен от Изобел, Джим се бе разкъсал, за да яде от собствената си плът. А ето го сега пред нея, красив и безгрижен — макар и леко сконфузен — както винаги.

Стефан се усмихна широко, а Елена не успя да сподави кикота си.

— Извинявайте, приятели, аз просто съм… толкова щастлива да видя познати лица от училище. Знаете ли, навярно добрата стара гимназия „Робърт Е. Лий“ ми липсва. Кой би си го помислил?