Фантом

Беше доста неубедително извинение, но Изобел и Джим се усмихнаха и кимнаха.

— Да, беше добра година, нали? — рече Джим, като се покашля малко неловко.

Елена отново се засмя. Не можа да се сдържи. Добра година.

Те побъбриха още няколко минути, преди накрая Елена да попита:

— А как е баба ти, Изобел?

Изобел я погледна озадачено.

— Баба ми ли? — повтори. — Сигурно ме бъркаш с някой друг. И двете ми баби починаха преди години.

— О, грешката е моя. — Елена се сбогува с тях и успя да се овладее, докато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да я чуят. Тогава улови Стефан за ръката, притегли го към себе си и му даде звучна целувка, усещайки как помежду им се преливат радост и триумф.

— Направихме го — промълви девойката, след като се отдръпна от любимия си. — Те са добре! И не само те. — Взря се по-изпитателно в зелените му очи, толкова сериозни и добри. — Направихме нещо наистина важно и прекрасно, нали?

— Да, направихме го — съгласи се Стефан, ала тя долови нещо твърдо в тона му, докато го изричаше.

Двамата продължиха да вървят, хванати ръка за ръка, и без да го обсъждат, се насочиха към края на града, минаха по моста Уикъри и изкачиха хълма. Завиха към гробището, минаха покрай руините на църквата, където се бе крила Катрин, сетне се спуснаха по малката долина под нея, където бяха новите гробища.

Елена и Стефан седнаха върху грижливо подрязаната трева край голям мраморен паметник, върху който бе издълбано „Гилбърт“.

— Здравейте, мамо и татко — прошепна момичето. — Съжалявам, че толкова отдавна не съм идвала.

През стария си живот тя посещаваше често гробовете на родителите си, просто така, за да им поговори. Имаше чувството, че някак си можеха да я чуват, че бдят над нея от която и далечна планета да се намираха. Винаги изпитваше облекчение да им разкаже за тревогите си, а преди животът й да се усложни толкова много, им споделяше всичките си преживявания.

Протегна ръка и докосна нежно имената и датата на смъртта им, изписани върху надгробния камък. Елена сведе глава.

— Аз съм виновна за смъртта им. — Стефан издаде тих звук на несъгласие, а тя се извърна към него. — Вината е моя — додаде тя с блеснали очи. — Пазителите ми го казаха.

Стефан въздъхна и я целуна по челото.

— Пазителите са искали да убият теб — рече. — За да те направят една от тях. Ала вместо това са убили случайно родителите ти. Щеше да си също толкова виновна, ако бяха стреляли в теб и не те бяха улучили.

— Но аз разсеях баща си в критичен момент и станах причина за катастрофата — изтъкна Елена, а раменете й увиснаха.

— Така казват пазителите — възрази Стефан. — Но те не биха искали да си признаят, че вината е тяхна. Те не обичат да признават грешките си. Единственият неопровержим факт е, че злополуката, убила родителите ти, нямаше да се случи, ако пазителите не са били там.

Елена наведе очи, за да скрие напиращите в тях сълзи. Думите на Стефан са истина, помисли си, ала не можеше да заглуши повтарящия се рефрен „вината е моя вината е моя вината е моя“, отекващ в главата й.

Няколко диви теменужки бяха поникнали в краката й и тя ги откъсна заедно със стръкчета лютичета. Стефан се присъедини, като й подаде стъбла от кандилка, за да прибави жълтите им цветове, приличащи на кошнички, към букета си от диви цветя.

— Деймън никога не е вярвал на пазителите — промълви той тихо. — Е, и не би им се доверил — те имат доста ниско мнение за вампирите. Но освен това… — протегна се към високата дръжка на един див морков, растящ край близкия надгробен паметник, — Деймън притежаваше изключително фин усет към лъжите, умееше тутакси да ги разпознава — лъжите, които хората казваха на себе си и тези, които изричаха на другите. Когато бяхме малки, имахме домашен учител — свещеник — когато аз харесвах, баща ми му се доверяваше, а Деймън го презираше. Когато мъжът избяга със златото на баща ми и младата ни съседка, Деймън беше единственият, който не беше изненадан. — Стефан се усмихна на Елена. — Каза, че имало нещо лошо в очите на свещеника. А и говорел прекалено гладко. — Сви рамене. — Баща ми аз не бяхме забелязали, но Деймън — да.

Елена се усмихна плахо.

— Той винаги разбираше, когато не бях напълно искрена с него. — Внезапно в съзнанието й проблесна спомен: дълбоките черни очи на Деймън са впити в нейните, зениците му са разширени като на котка, главата му се накланя, докато устните им се срещат. Извърна се от топлите зелени очи на Стефан, толкова различни от тъмните дълбини на тези на Деймън, и уви дебелото стъбло на дивия морков около останалите цветя. Когато букетът бе готов, го положи върху гроба на родителите си.

— Той ми липсва — промълви Стефан тихо. — Имаше време, когато мислех… когато смъртта му навярно щеше да е облекчение за мен. Но толкова се радвам, че двамата отново се събрахме заедно — че отново се почувствахме като братя — преди да умре. — Пъхна нежно дланта си под брадичката на девойката и наклони главата й, така че погледите им отново да се преплетат. — Зная, че го обичаше, Елена. Всичко е наред. Не е нужно да се преструваш.