Фантом

— Не зная как толкова дълго си успяла да запазиш в тайна това място. — Стаята на приземния етаж бе преобразувана в идеално място за тренировки: по стените висяха шурикени с различна форма и дебелина, ножове, мечове и най-различни видове бойни копия; в ъгъла висеше боксьорска круша, а в другия бе подпряно боксово чучело. Подът бе застлан с постелки, а една от стените бе покрита с огледала. В средата на срещуположната стена висеше дългата бойна тояга: специално оръжие за борба със свръхестествените сили, която се предаваше от поколение на поколение в семейството на Мередит. Беше смъртоносно, но елегантно оръжие. Идеално балансирано, то беше предназначено да се държи в средата, имаше изящни инкрустации със скъпоценни камъни около дръжката, със странно оформени краища със стърчащи шипове от сребро, дърво и бял ясен и игли, пълни с отрова. Мат го огледа предпазливо.

— Е — поде Мередит, като отмести поглед, — семейство Сулес винаги е умеело да пази тайни. — Започна да изпълнява основните комбинации от позиции и удари в таекуондо: стъпка назад, двоен блокаж с ръце, стъпка встрани, страничен удар. Беше грациозна като гъвкава черна котка в спортния си екип.

След минута Мат завинти капачката на бутилката минерална вода, изправи се и започна да повтаря движенията й. Ляв двоен удар с крак напред, ляв вътрешен блок, двоен удар с ръка. Знаеше, че изостава и се чувстваше тромав и непохватен до нея, но се намръщи и се концентрира. Винаги е бил добър спортист. Можеше да се справи и с това.

— А и не съм водила тук гаджетата си — поясни Мередит с полуусмивка, след като направи една серия. — Не беше толкова трудно да се скрие. — Наблюдаваше Мат в огледалото. — Не, блокирай ниско с лявата ръка и високо с дясната, ето така. — Показа му отново, а той повтори движенията й.

— Добре, да — измърмори Мат, сега само наполовина концентриран върху разговора, съсредоточил вниманието си върху позицията. — Но можеше да кажеш на нас. Ние сме най-добрите ти приятели. — Придвижи левия си крак напред и изимитира удара с лакът назад на Мередит. — Поне можеше да ни кажеш след цялата история с Клаус и Катрин — поправи се той. — Преди това сигурно щяхме да те сметнем за луда.

Мередит сви рамене и отпусна ръце, а Мат повтори движенията, преди да осъзнае, че не са част от бойните техники в таекуондото.

Сега двамата стояха редом и се взираха един в друг в огледалото. Хладнокръвното и изящно лице на Мередит изглеждаше бледо и изпито.

— Бях възпитана да пазя наследството си на ловец убиец като дълбока и тъмна тайна — заговори тя. — Не бих могла дори и да помисля да кажа на когото и да било. Дори Аларик не знае.

Мат се извърна от образа на Мередит в огледалото и се вторачи изумено в нея. Та Аларик и Мередит на практика бяха сгодени. Мат никога не бе имал толкова сериозна връзка с някого — момичето, към което можеше да се каже, че изпитва чувства близки до любовта, беше Елена, ала с нея не се получи — но все пак знаеше, че ако си отдал сърцето си някому, то би трябвало да му споделяш всичко.

— Аларик не изследва ли паранормалните явления? Не мислиш ли, че би разбрал?

Мередит се намръщи и отново сви рамене.

— Вероятно — рече раздразнено и донякъде презрително, — но не искам да бъда за него нещо, което да изучава или изследва, а най-малко пък бих желала да го изплаша. Но след като ти и останалите вече знаете, ще трябва да му кажа.

— Хмм. — Мат се разтри отново отстрани, където го боляха ребрата. — Затова ли толкова агресивно се нахвърли отгоре ми? Защото се тревожиш да му кажеш?

Мередит срещна погледа му. Лицето й все още бе напрегнато, ала в очите й блестяха дяволити пламъчета.

— Агресивно? — попита с най-сладкия си глас и отново застана в поза „тигър“. Мат усети как ъгълчетата на устата му се извиха в ответна усмивка. — Още нищо не си видял.

Елена оглеждаше ресторанта, който Джудит бе избрала, с нещо като развеселен ужас. Бибикащи автомати за игри зовяха за внимание със старите си аркадни игри като „Whas-A-Mole“ и „Skee-Wall“. Гроздове разноцветни балони висяха над всяка маса, а какофония от мелодии се носеше от различни ъгли, докато пеещите сервитьори разнасяха пица след пица. Сякаш стотина деца тичаха на воля из заведението, пищяха и се смееха.

Стефан я бе изпратил до ресторанта, но след като метна разтревожен поглед върху стените, боядисани с луминесцентна боя, отклони предложението й да влезе.

— О, не би трябвало да се натрапвам на една „момичешка“ вечер — заяви неопределено, а след това изчезна толкова бързо, че Елена заподозря, че е използвал вампирската си бързина.

— Предател — промърмори девойката, преди да отвори яркорозовата врата. След посещението им на гробището, тя се чувстваше по-силна и по-щастлива, но не би възразила срещу малка подкрепа и тук.

— Добре дошли в „Щастливия град“ — изчурулика необичайно веселата управителка на ресторанта. — Маса за един или очаквате компания?

Елена успя да овладее потръпването си. Не можеше да си представи, че някой ще дойде тук сам.