Фантом

— Нещо такова.

Той й подаде розата.

— Това трябва да е за теб.

— Благодаря ти — отвърна Елена сконфузено. Един трън убоде пръста й, когато хвана стъблото и тя го пъхна в устата си, за да изсмуче кръвта.

— Не ми благодари — рече Кейлеб. — Когато дойдох, розата просто лежеше върху предните стъпала. Сигурно имаш таен обожател.

Елена се намръщи. В училище много от момчетата я харесваха и ако това се бе случило преди девет месеца, би могла съвсем точно да предположи кой е оставил розата. Ала сега нямаше ни най-малка представа.

Очуканият стар форд седан на Мат спря отпред и се разнесе звукът от клаксона на колата.

— Трябва да бягам, лельо Джудит — рече тя. — Те дойдоха. Приятно ми беше да те видя, Кейлеб.

Докато вървеше към колата на Мат, стомахът на Елена се бе свил на топка. Не само странната среща с Кейлеб й бе повлияла, осъзна, докато въртеше разсеяно розата между пръстите си. А самата кола.

Старият форд на Мат беше колата, с която тя се бе отправила през зимата към моста Уикъри, паникьосана и преследвана от зли сили. Тя бе умряла в тази кола. Прозорците се бяха строшили, когато падна в реката, а купето се изпълни с ледена вода. Издраскания волан и нащърбения преден капак на колата, покрити с вода, бяха последното, което видя в онзи живот.

Но ето я сега колата пред нея — отново цяла и невредима, Елена изтласка спомена за смъртта си от мислите си и махна на Бони, чието лице, с изписано нетърпение по него, се виждаше през прозореца на колата. Трябваше да забрави онези стари трагедии, защо в този свят те никога не се бяха случвали.

Мередит се бе настанила грациозно в люлката на предната веранда на дома си и се люлееше леко напред-назад с един крак. Силните й, тънки пръсти бяха неподвижни; тъмната й коса падаше на гладки вълни по раменете; изражението й бе ясно и спокойно, както винаги.

Нямаше нищо в Мередит, което да издава колко трескави и тревожни са мислите й, какви планове се превъртат забързано в мозъка й, зад хладната й фасада.

Прекара вчерашния ден, опитвайки се да разбере какво бе променила магията на пазителите за нея и семейството й — особено за брат й Кристиан, който Клаус бе отвлякъл преди десет години. Все още не разбираше всичко, но започваше да осъзнава, че сделката на Елена имаше много по-важни и трайни последици, отколкото всеки от тях си бе представял.

Ала днес мислите й бяха заети с Аларик Залцман.

Пръстите й потропаха нервно по облегалката на люлката. После тя отново застина неподвижно.

Самодисциплината бе това, от което девойката черпеше силата си и ако се окаже, че Аларик, нейното гадже — или поне беше нейно гадже… всъщност нейният евентуален бъдещ годеник, преди да напусне града — е променил чувствата си към нея през месеците, през които бяха разделени, ами, тогава никой, дори и Аларик, нямаше да разбере колко щеше да я нарани това.

Аларик бе прекарал последните няколко месеца в Япония, където изследваше паранормални явления — осъществена мечта за всеки, който пише докторат по парапсихология. Изследванията му за трагичната история на Унмей но Шима, Острова на гибелта, малка общност, в която децата и родителите се бяха обърнали един срещу друг и се бяха унищожили, бяха помогнали на Мередит и приятелите й да разберат какво правят китсуне във Фелс Чърч и как да се борят с тях.

Аларик работеше в Унмей но Шима заедно с доктор Селия Конър, съдебен патолог, която въпреки всичките й академични степени беше връстничка на Аларик, само на двайсет и четири. Така че очевидно тази доктор Конър бе блестящ учен.

От писмата и имейлите на Аларик се разбираше, че си прекарва страхотно в Япония. И определено бе открил сродна душа по интереси у доктор Конър. Навярно много повече, отколкото в Мередит, току-що завършила гимназистка от малък град, независимо колко умна и прозорлива беше.

Мередит се разтърси мислено и изпъна рамене. Беше абсурдно да се тревожи за отношенията между Аларик и колежката му. Беше абсолютно сигурна, че се държи абсурдно. Абсолютно.

Стисна по-силно дръжките на люлката. Тя беше ловец на вампири. Отговорността й бе да закриля града си, и тя и приятелите й вече го бяха защитили. Не беше обикновена тийнейджърка и ако трябваше отново да го докаже пред Аларик, бе убедена, че ще съумее, независимо от съществуването на доктор Селия Конър.

Таратайката на Мат — раздрънканият форд седан — спря с грохот до тротоара. Мат и Бони бяха отпред, а Стефан и Елена се гушеха на задната седалка. Мередит стана и прекоси моравата, забързана към тях.

— Всичко наред ли е? — попита Бони с ококорени очи, когато приятелката й отвори вратата. — Имаш вид все едно си се запътила към бойното поле.

Мередит се постара да добие безстрастно изражение и да измисли някакво обяснение, което да не прозвучи като: „Тревожа се дали гаджето ми все още ме обича“. Много бързо и лесно осъзна, че съществува и друга причина, поради която е напрегната, при това съвсем истинска.