Фантом

Следващата сутрин отново бе слънчева и топла, предстоеше още един красив летен ден. Елена се протегна лениво в удобното си легло, после навлече тениска и шорти и слезе долу в кухнята, за да хапне купа овесени ядки. Край масата леля Джудит сплиташе косата на Маргарет.

— Добро утро — поздрави Елена и наля мляко в купата си.

— Здравей, поспаланке — отвърна леля Джудит, а Маргарет я дари с широка усмивка и размаха пръст. — Стой мирно, Маргарет. Тъкмо тръгвахме на пазар — каза лелята на Елена. — Какво ще правиш днес?

Елена преглътна лъжица от кашата.

— Ще отидем да посрещнем Аларик и приятелката му на гарата, а после ще се помотаем. Има да си споделяме доста неща, откакто не сме се виждали.

— Кого? — попита леля Джудит и присви очи.

Мислите на Елена препуснаха.

— О, ъ, нали си спомняш, той замества миналата година господин Танър, учителя по история — отвърна девойката, питайки се дали това беше вярно в този свят.

Леля Джудит се намръщи.

— Не е ли малко възрастен, за да общува с момичета от гимназията?

Елена завъртя очи.

— Ние вече не сме ученички в гимназията, лельо Джудит. А и той е само шест години по-голям от нас. И няма да сме само момичета. Мат и Стефан също ще дойдат.

Щом това беше реакцията на леля Джудит на новината, че ще прекарат известно време с Аларик, Елена напълно разбираше защо Мередит изпитва колебания да оповести връзката им пред други хора. Беше напълно разумно да изчака още две години, докато всички започнат да гледат на нея като на зряла млада жена. Тъй като никой не подозираше какво бе видяла и направила Мередит, за останалите тя не се отличаваше по нищо от едно обикновено осемнайсетгодишно момиче.

Добре че леля Джудит не подозира, че Стефан е с петстотин години по-голям от мен, помисли си Елена и вътрешно се усмихна самодоволно. След като смята, че Аларик е твърде стар.

Входният звънец иззвъня.

— Това са Мат и останалите. — Елена стана, за да остави купата в мивката. — До довечера, момичета.

Маргарет разшири очи в мълчалива молба към сестра си и Елена се отклони от пътя си към вратата, за да стисне рамото на малкото момиче. Нима Маргарет продължаваше да се тревожи дали Елена ще се върне?

В преддверието девойката прокара пръсти през косата си, преди да отвори вратата.

Ала на прага пред нея стоеше не Стефан, а напълно непознат. Наистина много хубав непознат, отбеляза машинално тя — момче на нейната възраст с къдрава златисторуса коса, изваяни черти и искрящи светлосини очи. В едната си ръка държеше тъмночервена роза.

Елена се изправи, опъна несъзнателно рамене назад и прибра косата зад ушите си. Обожаваше Стефан, но това не означаваше, че не може да поглежда други момчета или да разговаря с тях. В крайна сметка не беше мъртва. Вече не, каза си и се усмихна на шегата, която споделяше със самата себе си.

Момчето също й се усмихна.

— Здравей, Елена — поздрави я бодро.

— Кейлеб Смолуд! — възкликна леля Джудит, която бе излязла в преддверието. — Ето те и теб!

Елена изтръпна вътрешно от отвращение и неволно отстъпи назад, но запази усмивката си.

— Роднина ли си с Тайлър? — попита, външно спокойна, докато погледът й се плъзна по него, опитвайки се дискретно да провери за… за какво? За признаци, че е върколак? Осъзна, че дори не знае какви са те. В хубавия външен вид на Тайлър винаги се усещаше животински привкус заради големите му бели зъби и широко лице, но дали всичко това не беше просто съвпадение?

— Тайлър ми е братовчед — отвърна Кейлеб, усмивката му леко помръкна и той се намръщи озадачено. — Мислех, че го знаеш, Елена. Гостувах на родителите му, докато Тайлър… го няма.

Елена усилено мислеше. Тайлър Смолуд беше избягал, след като Елена, Стефан и Деймън победиха съюзника му — пъкления вампир Клаус. Тайлър изостави бременна гаджето си — и понякога пленница — Каролайн. Елена не бе обсъждала с пазителите съдбата на Тайлър и Каролайн, така че нямаше представа какво се е случило с тях в тази действителност. Дали Тайлър сега беше върколак? Бременна ли беше Каролайн? А ако беше, дали носеше бебе на върколак или на човек? Поклати леко глава. Наистина различен, нов свят.

— Е, не дръж Кейлеб на верандата. Покани го — инструктира я леля Джудит зад гърба й. Елена отстъпи настрани, а Кейлеб мина покрай нея и влезе в преддверието.

Елена се опита да разтвори съзнанието си и да усети аурата на Кейлеб, да прочете дали е опасен, но за пореден път се изправи срещу онази тухлена стена. Щеше да й е нужно известно време, за да свикне отново да бъде нормално момиче и внезапно се почувства ужасно уязвима.

Кейлеб пристъпваше от крак на крак, явно смутен и тя бързо се окопити.

— От колко време си в града? — попита и тутакси се срита мислено, задето третираше като непознат това момче, което би трябвало да познава.

— Ами — поде той бавно, — в града съм цялото лято. Да не би през уикенда да си ударила главата си, Елена? — Усмихна й се закачливо.

Елена повдигна рамо, замислена за всичко, което бе изстрадала през уикенда.