Финансист

Много банкерски къщи, а с всеки изминал ден те ставаха все повече, виждаха в лицето на Франк човек, който заслужава да му бъдат поверени продажбата на облигации и събирането на плащания на полици. Пък и той сякаш имаше някакъв вроден нюх да се насочва да търси пари там, където трябва. От самото начало на работата си си бе създал правилото винаги да има в наличност поне двайсет хиляди долара, за да може незабавно и без колебание да приема всяко изгодно предложение. Именно това правило му осигуряваше свободата почти винаги да казва: „Да, съгласен съм.“ Често започнаха да искат от него да извърши една или друга борсова операция. Той не притежаваше свое място в борсата и първоначално не бе възнамерявал да си купува, сега обаче промени решението си и закупи място не само във Филаделфия, но дори и в Ню Йорк. След един обичаен случай от практиката си, когато уреди изплащането на полиците на някой си Джоузеф Зимерман, търговец на манифактурни стоки, и той му предложи да се грижи за акциите му в конските трамвайни линии, Франк окончателно се върна към дейността си на фондовата борса.

В това време се променяше и семейният му живот — ставаше все по-спокоен н сигурен, а обстановката у дома — все по-уютна и изискана. Мисис Каупъруд например бе принудена от време на време да преразглежда с критично око познанствата и връзките си, както и Франк своите. Когато бе жив мистър Семпъл, Лилиан общуваше главно със семействата на неколцина търговци — на дребно и на едро. Поддържаше връзки и с няколко дами, принадлежащи като нея към Първа презвитерианска черква. В енорията често се организираха чайове и вечеринки, които тя посещаваше заедно с мистър Семпъл. Тази програма се допълваше от скучните визити при нейните роднини или при роднините на мъжа й. Приятни изключения бяха посещенията у семейство Каупъруд или у семейство Уотърман, или у някои други семейства от тази категория. Всичко това сега се промени. Младият Каупъруд не държеше особено на близките на Лилиан, пък роднините на първия й мъж се отчуждиха от нея след втория й според тях скандален брак. Със собственото си семейство обаче Франк продължаваше да поддържа най-близки и сърдечни връзки. Допълнително ги сближаваше и общият стремеж към успеха, и най-вече познанствата, които Франк бе завързал с някои от най-видните личности в града. Той започна да кани гости не за да разговаря с тях по конкретни делови въпроси — смяташе това за неуместно, — просто за да общува с банкери, с богати хора, които влагаха пари в най-различни нови проекти, с настоящи и бъдещи клиенти. Край бреговете на реките Скуанлкил и Уисахикън, пък и на много други приятни места имаше извънградски ресторанти, където човек можеше да отиде да обядва в неделен ден. Франк и Лилиан често посещаваха мисис Сенека. Дейвис, съдията Кичън, юриста Андрю Шарплес, личния адвокат на Франк Харпър Стегър и други. Каупъруд притежаваше вродена способност да се държи непринудено и сърдечно. Нито мъжете, нито жените, които го познаваха, бяха в състояние да проникнат в същността на неговия характер — Франк мислеше непрекъснато, мислеше напрегнато, но това не му пречеше да се наслаждава на радостите, които животът му предлагаше.

Едно от най-ранните и най-спонтанните му увлечения беше живописта. Възхищаваше се от природата, но беше твърдо убеден, без да може да си обясни защо, че тя се възприема най-добре чрез творбите на художниците, както и най-точно се разбира смисълът на законите и на политическите събития чрез реакциите на другите хора. Живописта не докосваше никакви струни в душата на Лилиан, но тя усърдно придружаваше Франк по разни изложби, запазвайки дълбоко в себе си чувството, че мъжът й робува на някакви необичайни прищевки. В любовта си към нея Франк искаше да й създаде навици към по-абстрактни наслаждения, но мисис Каупъруд, макар и да се преструваше на увлечена по живописта, оставаше към нея дълбоко безразлична; ясно бе, че не е в състояние да я разбере.

Лилиан отделяше много време за децата, но това не беше неприятно на Каупъруд. Напротив, майчинската й преданост будеше възхищение у него и го караше да изпитва особено уважение към жена си. Той харесваше и нейната флегматичност, разсеяната й усмивка, равнодушието й към всичко, което я заобикаляше, породено може би от чувството й за сигурност. Всъщност колко различни бяха те двамата! Втория си брак тя приемаше по същия начин, както и първия — като житейски факт, който не можеше да бъде подлаган нито на логическа, нито на чувствена проверка. А Франк прекарваше по-голямата част от времето в своя шумен и бурен свят, който — поне във финансовата сфера — предлагаше най-неочаквани и изумителни промени. Понякога Франк се вглеждаше в жена си — не критично, разбира се, защото все още я обичаше, — а само от желание да я разбере. Познаваше Лилиан вече повече от пет години, но всъщност какво знаеше за нея? Младежкото му увлечение го бе заслепявало в първите години, сега обаче, когато тя вече му принадлежеше …