Финансист

Отдавна нагряващата война между Севера и Юга по това време най-сетне беше обявена и до такава степен завладя съзнанието на хората, че всички мислеха и говореха само за нея. Атмосферата беше наелектризирана. Събитията се редяха едно след друго: шумни и многолюдни площадни събрания, улични безредици, инцидентът с тялото на Джон Браун13, пристигането на големия народен водач Линкълн във Филаделфия при пътуването му от Спрингфийлд, щата Илиноис, за Вашингтон, където трябваше да положи клетва за встъпването си на президентския пост, битката при Бул Рън, битката при Виксбърг, битката при Гетисбърг и още много други. По време на тези събития Каупъруд беше само двайсет и пет годишен; самоуверен млад човек с хладен ум и ясно съзнание за целите, които си бе поставил, той беше убеден, че пропагандата против робството може и да е — и несъмнено беше — оправдана от чисто човешка гледна точка, но че е много опасна за търговията. Надяваше се Северът да победи, но си даваше сметка, че и на него, пък и на всички финансисти това може да причини сериозни затруднения. Той самият не желаеше да участвува във войната. Струваше му се нелепо човек с ярко изявени заложби да се излага на опасност. Да воюват други. В края на краищата има достатъчно бедни, глупави и за нищо неспособни хора, готови да изложат гърдите си на куршума. За какво друго са годни те, освен да ги командват и да ги изпращат на смърт? Своя собствен живот той считаше за нещо свято, което принадлежи само на семейството му и на личните му интереси. Силно впечатление му направи една случка, която остана задълго в паметта му. Веднъж надвечер, в часа, когато работниците се прибират след работния ден, по една уличка преминаха бойко малък отряд облечени в сини униформи войници, които набираха доброволци. Те биеха барабани, развяваха знамето на Съединените щати и свиреха маршове. Естествено всичко това бе насочено към съзнанието на все още колебаещия се или апатичен гражданин, имаше за цел да го разтърси, да го възпламени, да го извади от равновесие, така че той да загуби способността си за трезва преценка и чувството си за самосъхранение, да забрави жена, родители, дом, деца, да реши спонтанно, че е нужен на родината и да се присъедини към минаващия отряд. Франк видя как един работник, който си вървеше спокойно н размахваше съдинката от обеда си, без да допуска дори за миг подобен завършек на работния ден, се спря, заслуша се в глъчката, която вдигаше приближаващият се отряд, дочака го, поколеба се малко, докато отрядът преминаваше край него, плахо се нареди в края на малката група и закрачи тържествено към пункта за набиране на доброволци. Каква струнка бе докосната у този човек? — питаше се Франк. — Защо така лесно се покори? Той явно не бе възнамерявал да тръгва на война. Изглежда, бе леяр или шлосер, около двадесет и пет годишен, и лицето му бе зацапано с масло. Франк проследи с поглед малкия отряд, докато той стигна края на заслонената от дървета улица и се скри зад ъгъла.

Какво означаваше това необичайно и внезапно пробуждане на войнствеността? Струваше му се, че хората не искаха да слушат нищо друго освен барабани и тръби, не искаха да виждат нищо друго освен хилядите войници, отправили се към фронта с пушки на рамо, не се интересуваха от нищо друго освен от войната и от идващите от фронта слухове. Очевидно това бе някакво опияняващо, възторжено чувство, но то не носеше никому полза. То можеше да тласне човека към саможертва, а за Франк това бе неразбираемо. Ако отидеше да воюва, биха могли да го убият и каква би била в такъв случай ползата от възторжените му чувства? По-разумно беше да печели пари, да влага енергията си в политическа, обществена, финансова дейност. Какъв глупак излезе онзи, който се присъедини към отряда! Впрочем не, не беше глупак. Това беше само един объркан нещастен работник, да се смили небето над него! Да се смили небето и над всички, подобни на него, защото те не знаеха какво вършат.

Един ден Франк видя и Линкълн. Този висок, непохватен, костелив, върлинест и простоват на вид човек му направи много силно впечатление. Беше студена, кишава утрин в края на февруари и великият президент, застанал начело на държавата в тия трудни военни години, току-що бе завършил своето обръщение към нацията, в което основният и най-важният момент бе: отношенията между отделните щати могат да бъдат обтегнати до скъсване, но до действително скъсване не би трябвало да се стига. При излизането му от Двореца на независимостта — прочутата сграда, където бе провъзгласена свободата на Америка, лицето на Линкълн бе тъжно, замислено, но спокойно. Каупъруд не можеше да откъсне поглед от президента, когато той излизаше от сградата, съпроводен от генералщабни офицери, местни големци и детективи. Посрещаше го една любопитна и добре настроена към него тълпа. Това необикновено, с грубовато изсечени черти лице, излъчващо изключителна чистота и величие, дълбоко развълнува Франк.