ФОР

Тя заема позиция и с удовлетворение забелязвам, че коленете ù пружинират и в позата ù има отскок, който отсъстваше преди. Въртим се един около друг няколко секунди и тя атакува с удар нагоре. Когато го прави, лявата ù ръка се снижава и разкрива лицето ù. Блокирам първия удар и атакувам падналия ù гард. В последния миг, повдигайки вежда, спирам юмрука си във въздуха.

– Знаеш ли, може би ще си науча урока, ако наистина ме удариш – изправя рамене тя. Зачервила се е от усилието и косата ù е подгизнала от пот. Очите ù са ясни и критични. За първи път забелязвам, че е красива. Но не по начина, по който обикновено разбирам красотата – мека, деликатна, а силна и умела.

– Наистина бих предпочел да не го правя – отговарям ù.

– Това, което за теб е някакъв вид кавалерство, всъщност е любезна форма на обида – казва тя. – Мога да се грижа за себе си. Мога да понеса малко болка.

– Не става дума за това – отвръщам. – Не е защото си момиче. Просто... не си падам по безпричинното насилие.

– Това е някакво схващане на Дървените, а?

– Не точно. Дървените не харесват насилието по принцип. Сложи Дървени сред Безстрашни и те просто ще се оставят да бъдат яко напердашени. – Позволявам си лека усмивка. Не съм свикнал да използвам жаргона на Безстрашните, но ми харесва да го припозная като свой, да си позволя техния начин на говорене. – Аз пък не възприемам нещата като игра, това е.

За първи път обяснявам това на някого. Знам защо не приемам нещата по този начин – защото толкова дълго време те бяха моят свят, ден и нощ. Но тук се научих как да се защитавам и да бъда по-силен, ала това, на което не искам да се научавам, е как да ми доставя удоволствие да причинявам болка. Ако ще ставам Безстрашен, ще го сторя по свой начин, дори и това да означава в мен завинаги да остане частица Дървен.

– Хубаво – съгласява се тя. – Хайде да опитаме пак.

Продължаваме, докато не усвоява ъперкъта и едва не изтърваваме вечерята. Когато тръгваме, тя ми благодари и ме прегръща. Това е просто кратка прегръдка, но Шона ми се смее заради начина, по който се стягам от нея.

– Как да бъдем Безстрашни: встъпителен курс – казва. – Урок първи: тук няма проблем да прегръщаш приятелите си.

– Ние сме приятели? – питам, наполовина шегувайки се.

– О, млъкни – казва тя и продължава надолу по коридора към спалното помещение.

+ + +

На следващата сутрин всички послушници трансфери тръгваме след Амар, преминавайки покрай тренировъчната зала през мрачен коридор с тежка врата в дъното. Той ни нарежда да седнем до стената и изчезва зад вратата, без да ни каже нищо повече. Поглеждам си часовника. Схватката на Шона ще започне всеки момент – на родените Безстрашни им отнема повече време да преминат през първия етап на инициацията, понеже са по-многобройни.

Ерик сяда колкото се може по-далеч от мен, което ме радва. Вечерта, след като се бих с него, ми хрумна, че за да си отмъсти за загубата, може да каже на всички чий син съм, но той не го направи. Чудя се дали просто не изчаква правилния момент да атакува, или пък отстъпва по някаква друга причина. Независимо каква е работата, за мен вероятно е най-добре да страня възможно най-много от него.

– Как мислите, какво има там? – гласът на Мая, момичето от Миротворците, звучи нервно.

Никой не отговаря. По някаква причина не изпитвам притеснение. Зад тази врата няма нищо, което може да ме нарани. Затова когато Амар отново се появява в коридора и извиква първо моето име, не хвърлям отчаян поглед към другите послушници, а просто влизам след него.

Стаята е мрачна и порутена, а вътре има само стол и компютър до него. Столът е със спусната назад облегалка, като онзи, на който седях по време на теста си за установяване на наклонностите. Екранът на компютъра свети и на него се вижда програма, представляваща редове тъмен текст на бял фон. Когато бях малък, доброволствах в компютърните зали в училище – поддържах оборудването и понякога дори поправях компютрите, когато се случеше да се развалят. Работех под надзора на жена от кастата на Ерудитите на име Катерин и тя, щастлива да сподели знанието си с някого, който има желанието да я изслуша, ме обучи на много повече неща, отколкото беше длъжна. Затова сега, докато гледам кода, разбирам каква е тази програма, макар че никога не бих успял да направя много с нея.

– Симулация? – питам.

– Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре – отговаря ми Амар. – Сядай.

Правя го, облягам се назад и отпускам ръце. Амар приготвя спринцовка и я задържа на светлината, за да се увери, че течността е на мястото си. Без предупреждение забива иглата във врата ми и натиска буталото. Потръпвам.

– Да видим кои от страховете ти ще изникнат първи – казва той. – Знаеш ли, почвам да се отегчавам от тях, трябва да пробваш да ми покажеш нещо ново.

– Ще се постарая – отговарям.

Симулацията ме поглъща.

+ + +