ФОР

И преди съм минавал покрай него, но никога не ми е хрумвало да вляза вътре, понеже бях уверен, че няма да намеря причина да подлагам си тялото си на иглите. Но май вече си имам една – тези игли са начин да се отделя от своето минало не само в очите на другите Безстрашни, но и в собствените си очи всеки път, когато се погледна в огледалото.

Стените на стаята са покрити с рисунки. Стената до вратата е изцяло посветена на различни версии на символа на Безстрашните, някои – черни и семпли, други – цветни и трудни за разпознаване. Тори светва лампата над един стол и подрежда иглите на таблата до него. Другите Безстрашни се събират на пейките и столовете около нас, сякаш се приготвят да гледат някакво представление. Лицето ми пламти.

– Основни принципи на татуирането – казва тя. – Колкото по-малко месо има под кожата ти, тоест, колкото по-кокалест си на определено място, толкова повече боли. За теб може би е най-добре първата ти татуировка да е... не знам, на ръката или...

– На бузата на задника – предлага Зийк и прихва.

Тори свива рамене.

– В което не би бил първият. Нито последният.

Поглеждам към момчето, което ме предизвика. Вдига вежди към мен. Знам какво очаква той, какво очакват всички те – да си татуирам нещо малко на ръката или на крака, нещо, което лесно ще може да бъде скривано. Хвърлям поглед към стената със символите. Една от рисунките привлича вниманието ми – артистична интерпретация на пламъци.

– Искам това – посочвам я.

– Дадено – казва Тори. – Решил ли си къде?

Имам белег – бледа вдлъбнатина на коляното от едно падане на тротоара като дете. Винаги ми се е струвало глупаво, че истинската болка, която изпитвам, не ми оставя видими белези – понякога, тъй като нямам доказателства, започвам да се съмнявам дали изобщо съм изживял всичко това, а с времето спомените стават неясни. Искам да имам някакво напомняне, че когато раните зарастват, те не изчезват завинаги – че ги нося навсякъде със себе си, че така е с всичко, така е и с белезите.

Ето това ще бъде тази татуировка за мен: белег. И ми се струва подходящо, че ще документира най-лошия спомен за болка, който имам.

Поставям ръка на ребрата си и си припомням натъртванията и страха, който тогава изпитвах за живота си. Баща ми имаше няколко наистина лоши нощи точно след смъртта на майка ми.

– Сигурен ли си? – пита Тори. – Това май е възможно най-болезненото място.

– Добре – казвам и сядам на стола.

Тълпата Безстрашни ме аплодира и започва да си предава нова бутилка – тази е по-голяма от предишната и е бронзова, а не сребърна.

– Значи, тази нощ си имаме мазохист на стола. Възхитително. – Тори се настанява на табуретката до мен и си слага гумени ръкавици. Сядам напред, вдигам нагоре фланелката си, Тори напоява топка памук със спирт и покрива ребрата ми с нея. Кани се да се отдалечи, но се намръщва и докосва кожата ми с пръсти. Спиртът започва да щипе по все още незаздравялата кожа на гърба ми и аз потръпвам.

– Как получи тези, Фор? – пита тя.

Вдигам очи и виждам, че Амар се взира намръщено в мен.

– Той е послушник – отговаря вместо мен. – На този етап всичките са ранени и насинени. Трябва да ги видиш как куцукат заедно. Тъжна гледка са.

– Имам гигантска синина на коляното – отзовава се Зийк. – В най-ужасния син цвят...

Той си навива крачола, за да я покаже на останалите, и всички започват да се взират в собствените си рани, в собствените си белези.

– Получих ей този, когато ме изтърваха след едно спускане от небостъргача Ханкок.

– Е, аз имам прободна рана от теб, когато мятахме ножове и твоят ти се изплъзна – така че сме квит.

Тори задържа поглед върху мен няколко секунди и съм сигурен, че не вярва на обяснението на Амар за белезите на гърба ми, но не повтаря въпроса си. Вместо това включва механичната игла, която изпълва въздуха със жужене, и Амар ми подава бутилката.

Когато иглата докосва ребрата ми, алкохолът все още ми изгаря гърлото. Потръпвам, но по някаква причина не обръщам внимание на болката.

Наслаждавам ù се.

+ + +

Когато се събуждам на следващия ден, всичко ме боли. Особено главата.

О, боже! Главата ми!

Ерик е седнал на съседното легло и си връзва обувките. Кожата около халките на устната му изглежда зачервена – явно си е сложил пиърсинга скоро. Не съм обърнал внимание.

Той ме поглежда.

– Изглеждаш наистина зле.

Сядам и от внезапното движение главата ми заболява още по-силно.

– Надявам се, че когато загубиш, няма да използваш това като оправдание – усмихва ми се подигравателно. – Защото бих те победил при всички положения.

Той се изправя, протяга се и напуска спалното помещение. Обхващам главата си с ръце за няколко секунди, после ставам и си вземам душ. Трябва да опазя половината си тяло сухо заради мастилото. Безстрашните останаха часове наред с мен и дочакаха татуировката да бъде завършена, а когато си тръгнахме, всички бутилки бяха празни. Тори вдигна палци към мен, когато се заклатушках към изхода на ателието ù, а Зийк ме прегърна през раменете и каза:

– Мисля, че сега си истински Безстрашен.