ФОР

Всички Ерудити в помещението вдигат очи от книгите и екраните си и Безстрашните избухват в смях, когато Амар се завърта и си събува панталоните. Ерудитът иззад бюрото се втурва, за да го хване, но Амар ги вдига и хуква към нас. Всички се разбързваме и тичешком се отдалечаваме от вратите.

Не мога да се удържа – и аз се смея и се изненадвам как ме заболява стомахът. Зийк тича до мен и се движим успоредно на релсите, защото няма къде другаде. След една сграда разстояние Ерудитите, които ни преследват, се отказват и всички спираме на уличката, за да си поемем въздух.

Амар ни настига с вдигнати ръце и ние го аплодираме. Той поема бутилката като трофей и посочва Шона.

– Предизвиквам тази млада дама – казва той – да изкачи скулптурата на горното ниво.

– Готово – разсмива се тя.

+ + +

Докато се стигне до мен, повечето са пияни, залитат на всяка крачка и се смеят на всяка шега, независимо колко глупава е тя. Топло ми е въпреки студения въздух, но умът ми е бистър и запечатва всичко от нощта – плътната миризма на тресавището, звука на бълбукащия смях, синьочерното небе и силуетите на сградите. Краката ме болят от тичането, вървенето и катеренето, но все още не съм изпълнил своето предизвикателство.

Вече сме близо до лагера на Безстрашните. Сградите наоколо сякаш хлътват.

– Кой остана? – пита Лорън, а замъгленият ù поглед преминава през всички лица, докато не достига моето. – А, послушникът от Аскетите с име на число. Фор, нали?

– Да – казвам.

– Дървен? – Момчето, което се бе разположило така удобно до Амар, ме поглежда. Думите му се сливат. Бутилката е в него и той определя следващото предизвикателство.

Досега видях хора да се катерят по високи конструкции, да скачат в тъмни дупки и да се скитат в празни сгради, за да донесат някой кран или стол за бюро. Видях ги да тичат голи по тесни улички, да си слагат игли в ушите, без да ги пробият предварително. Ако ме накарат аз да избера предизвикателство, няма да успея да измисля никакво. Затова е хубаво, че съм последен. Потръпвам, нервен съм. Какво ще ми кажат да направя?

– Дървените са прекалено стегнати – изрича ясно момчето, като че ли това е факт. – Затова докажи, че вече си Безстрашен... Предизвиквам те да си направиш татуировка.

Виждам мастилото, което пълзи по китките им и нагоре по ръцете, рамената и шиите им. Метал обсипва ушите, носовете, устните и веждите им. Кожата ми е гола, зараснала, невредима. Но не отговаря на това, което съм – трябва да бъда белязан, маркиран по начина, по който са и те, но белязан от спомените за болката, от нещата, от които съм оцелял.

Вдигам рамене.

– Добре.

Той ми подава бутилката и аз я пресушавам, въпреки че изгаря устата и гърлото ми и горчи като отрова.

Поемаме към Империята.

+ + +

Когато отваря врата, Тори е облечена с мъжки долни гащи и фланелка, а косата ù е покрила лявата половина на лицето ù. Тя вдига вежда към мен. Буквално я изтръгнахме от дълбок сън, но не изглежда ядосана – само леко кисела.

– Моля те? – казва Амар. – За играта „Осмели се“ е.

– Сигурен ли си, че искаш изморена жена да татуира кожата ти, Фор? – пита ме тя. – Мастилото не се мие.

– Вярвам ти – казвам аз. Няма да се отрека от поето предизвикателство, не и след като гледах как всички останали изпълняват своите.

– Добре – прозява се Тори. – Правя го в името на традициите на Безстрашните. Връщам се ей сега, отивам да си обуя панталони.

Тя затваря вратата между нас. По пътя насам си напрягах мозъка да измисля какво бих искал да си татуирам и къде. Не можах да реша – мислите ми бяха прекалено разбъркани. И все още са.

След няколко секунди Тори се появява отново, обула панталони, но все още с боси крака.

– Ако си имам неприятности, че съм пуснала светлината по това време на денонощието, ще твърдя, че са били вандали, и ще давам имена.

– Ясно – казвам.

– Има заден път. Хайде! – подканва ни тя. Следвам я през тъмен хол, който е подреден, като се изключат купчините листове, разпръснати по цялата маса – на всички тях има различни рисунки. Някои са по-семпли и сурови като повечето татуировки, които съм виждал. Други са сложни и заплетени, с много детайли. Тори явно е най-близко до статута на художник сред Безстрашните.

Спирам се до масата. Една от рисунките изобразява символите на всички касти, но без кръговете, които ги обграждат обикновено. В дъното е дървото на Миротворците и оформя нещо като коренова система около окото на Ерудитите и везните на Прямите. Над тях ръцете на Аскетите изглеждат така, сякаш едва ли не поддържат пламъците на Безстрашните. Като че ли символите прерастват един в друг.

Другите са ме задминали. Затичвам се, за да ги настигна, и минавам през кухнята на Тори – също безупречна, въпреки че уредите са остарели, крановете на чешмата са ръждясали, а вратата на хладилника стои затворена благодарение на голяма скоба. Задната врата е отворена към част от влажен коридор, който води към ателието за татуировки.