ФОР

Снощи се наслаждавах на тези думи. А сега ми се иска да си имам отново предишната глава, онази, която беше концентрирана и непоколебима и не болеше така, сякаш малки човечета с чукове са се настанили в нея. Оставам няколко минути студената вода да тече по мен, а после поглеждам към часовника на стената на банята.

Десет минути до боя. Ще закъснея. И Ерик е прав – ще загубя.

Прокарвам ръка през челото си и хуквам към тренировъчната зала с наполовина нахлузени на краката обувки. Когато нахълтвам през вратата, послушниците трансфери и някои от послушниците, родени Безстрашни, вече са се наредили в периферията на помещението. Амар е в центъра на тепиха и се взира в часовника си. Поглежда ме остро.

– Много мило от твоя страна, че реши да се присъединиш към нас. – Вдигнатите му вежди показват, че другарството ни от снощи не достига до тренировъчната зала. Той посочва обувките ми. – Завържи си връзките и спри да ми губиш времето.

От другата страна на тепиха Ерик внимателно изпуква всичките си кокалчета едно по едно, като не спира да се взира в мен. Бързо си завързвам обувките и натъпквам вътре връзките, така че да не ме спънат.

Когато се изправям срещу Ерик, усещам единствено препускането на сърцето си, пулсирането в главата си и бодежите върху татуираната си кожа. Амар отстъпва, Ерик се втурва напред и бързо ме удря право в челюстта.

Залитам назад и докосвам лицето си. Цялата болка се слива в ума ми. Вдигам ръце, за да блокирам следващия удар. Главата ми пулсира и виждам движението на крака на Ерик. Правя опит да се завъртя настрани от ритника, но той ме уцелва силно право в ребрата. Следващото усещане преминава като електрошок през цялата лява страна на тялото ми.

– Това е по-лесно, отколкото си мислех, че ще бъде – заявява Ерик.

Пламвам от срам, възползвам се от арогантната поза, която е заел, и го удрям в стомаха. Той ме плясва с длан по ухото, то зазвънтява и губя равновесие. Докосвам с пръсти земята, за да овладея тялото си.

– Знаеш ли – казва ми тихо Ерик, – мисля, че разбрах истинското ти име.

Очите ми са замъглени от няколко различни типа болка. Не знаех, че може да бъде толкова много видове, досущ като вкусовете – остра, тъпа, изгаряща, смъдяща.

Отново ме удря, като се стреми към лицето ми, но уцелва ключицата. Вдига ръка и пита:

– Да им кажа ли? Да изнеса ли всичко на бял свят?

Изрича името ми само с устни, Итън – много по-заплашително оръжие от краката, лактите или юмруците му. С приглушени гласове Аскетите казват, че проблемът на много от Ерудитите е тяхното себелюбие. Но аз си мисля, че е арогантността им и гордостта, произтичаща от знанието на много неща, които са неизвестни за околните. В този момент, въпреки страха, осъзнавам слабостта на Ерик – той не вярва, че аз съм способен да го нараня толкова много, колкото той е в състояние да стори с мен. Смята, че съм точно такъв, за какъвто ме е приел от самото начало – скромен, безкористен, инертен.

Усещам как болката изчезва, заменена от гняв. Сграбчвам го за едната ръка, за да го задържа на едно място, и се мятам към него отново и отново... и отново. Дори не осъзнавам къде го удрям – не виждам, не чувам, не усещам нищо. Аз съм празен, аз съм сам, аз съм нищо.

Най-сетне дочувам писъците му и виждам, че е сграбчил лицето си с две ръце. Брадата му е напоена с кръв, зъбите му също. Опитва се да се изтръгне от хватката ми, но аз го държа с всички сили, сякаш от това зависи животът ми.

Изритвам го настрани и той рухва. Зад прикриващите го ръце виждам очите му – изцъклени и разфокусирани. На фона на кожата кръвта му изглежда още по-ярка. Идва ми наум, че това е мое дело, че аз съм го направил, и в мен прониква нов вид страх. Страх от това какъв съм, от онова, в което се превръщам.

Напускам тепиха, без да дочакам да бъда освободен. Кокалчетата ми пулсират.

+ + +

Лагерът на Безстрашните е подходящ за възстановяване – тъмен е и е пълен с потайни скришни места.

Сядам в един коридор близо до Бездната и се облягам на стената, оставяйки на студа от камъка да проникне в мен. Главоболието ми се е завърнало заедно с най-разнообразни други болежки от боя, но тях едва ги регистрирам. Кокалчетата ми са лепкави от кръвта на Ерик. Опитвам се да я избърша, но е засъхнала твърде отдавна. Победих го, което означава, че мястото ми в кастата засега е сигурно – трябва да съм доволен, а не уплашен. Може би дори щастлив, че най-сетне съм част от нещо, сред хора, чиито очи не избягват моите, когато седнем на вечеря. Но знам, че всяко хубаво нещо си има цена. Каква е цената на това да бъда Безстрашен?

– Хей.

Вдигам очи и виждам Шона, която почуква по стената, все едно е врата. Тя се ухилва.

– Това не е точно победният танц, който очаквах.

– Аз не танцувам – отговарям.

– Да, трябваше да се досетя. – Тя сяда срещу мен и се обляга на отсрещната стена. Сгъва колене и ги обгръща с ръце. Краката ни са само на няколко сантиметра разстояние. Не зная защо забелязвам това. Ами, да – тя е момиче.