ФОР

Никога не съм вкусвал алкохол. Аскетите не го пият, затова изобщо не съм имал достъп до такъв. Но съм виждал колко отпуска хората, а аз отчаяно имам нуждата да премахна чувството, че съм си навлякъл твърде тясна кожа. Затова не се колебая – вземам бутилката и отпивам.

Алкохолът ме изгаря като лекарство и на вкус е като такова, но бързо слиза надолу и ме сгрява.

– Добра работа – казва Амар, приближава Зийк, прегръща го през врата и притиска главата му към тялото си. – Виждам, че си се запознал със стария ми приятел Езекил.

– Това, че майка ми ме нарича така, не означава, че трябва и ти да го правиш – заявява Зийк, отблъсва Амар и се обръща към мен. – Бабата и дядото на Амар и моите родители бяха приятели.

– Бяха?

– Ами... баща ми загина, както и неговите баба и дядо.

– Ами родителите ти? – питам Амар.

Той свива рамене.

– Починаха, когато бях малък. Влаков инцидент. Много тъжно. – Ухилва се така, все едно не е. – А баба ми и дядо ми предприеха скока, след като станах пълноправен член на Безстрашните. – Той прави жест с ръка надолу, предполагащ гмуркане.

– Скокът?

– О, не му казвай, докато съм тук – клати глава Зийк. – Не искам да видя изражението му.

Амар не му обръща внимание.

– Възрастните Безстрашни понякога правят летящ скок в неизвестното на Бездната, когато достигнат определена възраст. Или пък стават безкастови – обяснява той. – А и дядо ми беше наистина болен. Рак. Баба ми не искаше да продължи без него.

Той вдига лице към небето и очите му отразяват лунната светлина. За момент изпитвам чувството, че ми е показал някакво свое тайно Аз, което внимателно крие под пластовете чар, хумор и типичното за Безстрашните перчене. И това ме плаши, защото тайното му Аз е твърдо, студено и тъжно.

– Съжалявам – казвам.

– По този начин поне имах възможността да се сбогувам с тях – отговаря Амар. – Повечето пъти смъртта настъпва независимо дали си се сбогувал, или не.

Скритото му Аз изчезва с появата на усмивката и Амар се забързва към останалата част от групата с бутилката в ръка. Аз оставам назад със Зийк. Той подскача някак си едновременно грациозно и непохватно, подобно на диво куче.

– Ами ти? – пита ме той. – Имаш ли родители?

– Един – отговарям. – Майка ми почина отдавна.

Спомням си погребението ù и всички Аскети, изпълващи къщата с тихо бъбрене, застанали до нас в мъката ни. Носеха ни храна върху метални табли, покрити със станиол, изчистиха кухнята ни и опаковаха вместо нас всичките дрехи на майка ми, за да не остане и следа от нея. Шепнеха си, че е починала от усложнения при раждане на второ дете. Но си спомням ясно как няколко месеца преди смъртта ù я видях пред гардероба да закопчава широката си риза над тясната тениска и коремът ù беше плосък. Тръсвам глава, за да пропъдя спомена. Тя е мъртва. Това е детски спомен и на него не може да се разчита.

– А баща ти добре ли прие избора ти? – пита Зийк. – Денят за свиждане наближава, нали знаеш.

– Не – казвам сдържано. – Изобщо не го прие добре.

Баща ми няма да дойде в Деня за свиждане, сигурен съм. Никога няма да ми проговори отново.

Секторът на Ерудитите е по-чист от всяка друга част на града, дори и най-малката следа от боклук или отломка е изчистена от паважа. Имам чувството, че трябва да стъпвам внимателно, за да не повредя тротоара с маратонките си. Другите Безстрашни си вървят нехайно, като шляпат силно с обувките си, а подметките им издават звуци, подобни на трополящ дъжд.

На централата на всяка каста е разрешено да осветява преддверието си нощем, но всичко друго трябва да бъде тъмно. Тук, в сектора на Ерудитите, всяка сграда, която изпълнява функции на тяхна централа, е като стълб от светлина. Прозорците, покрай които минаваме, ни разкриват Ерудити, които седят, забили носове в книгите си или в екраните, или пък разговарящи тихо помежду си. Млади и стари са се смесили на всяка маса в своите безукорно сини дрехи и гладки коси, а повече от половината носят блестящи очила.

„Суета – би казал баща ми. – Толкова са заети с това да изглеждат интелигентни, че се правят на глупаци.“

Спирам, за да ги понаблюдавам. На мен не ми изглеждат суетни. Изглеждат ми като хора, които полагат всяко възможно усилие да се чувстват толкова умни, колкото се очаква от тях. Ако това означава носене на очила без нужда, не е моя работа да ги съдя. Те са убежище, което можех да избера. Вместо това предпочетох да отида при хора, които им се присмиват през прозорците и изпращат Амар във фоайето им, за да създаде бъркотия.

Амар достига вратите на централната сграда на Ерудитите и нахълтва през тях. Ние гледаме отвън, кикотейки се. Взирам се през вратите към портрета на Джанийн Матюс, окачен на отсрещната стена. Русата ù коса е пристегната назад и разкрива лицето ù, синьото ù сако е закопчано до самата ù шия. Тя е красива, но това не е първото нещо, което забелязвам в нея. А остротата ù.

И още нещо... дали въображението ми е виновно, или наистина изглежда малко плашеща?

Амар нахлува във фоайето, като пренебрегва протестите на Ерудита от поставеното отпред бюро, и се провиква:

– Хей, Знайковци! Вижте това!