ФОР

Нямам представа как да разговарям с момичета. Особено с момиче от Безстрашните. Нещо ми подсказва, че никога не се знае какво може да се очаква от такова.

– Ерик е в болницата – казва тя с усмивка на лице. – Мислят, че си му счупил носа. И със сигурност си му избил зъб.

Свеждам поглед. Избил съм нечий зъб?

– Чудех се дали не би могъл да ми помогнеш? – пита ме тя и ме побутва с върха на обувката си.

Както и подозирах: Безстрашните момичета са непредвидими.

– За какво да ти помогна?

– За борбата. Не съм добра в това. Продължават да ме унижават на тепиха. – Тя тръсва глава. – Трябва да се изправя срещу онова момиче след два дни. Името ù е Ашли, но тя кара всички да я наричат Аш[2]. – Шона завърта очи. – Сещаш се, като пепелта от пламъците на Безстрашните. Както и да е, тя е една от най-добрите в нашата група и се боя, че ще ме убие. Буквално.

– Защо искаш точно моята помощ? – питам, внезапно обхванат от подозрителност. – Защото знаеш, че съм Дървен, а от нас се очаква да помагаме на другите?

– Какво? Не, разбира се, че не – казва тя и се смръщва объркано. – Искам твоята помощ, защото ти си най-добрият във вашата група, очевидно е.

Разсмивам се.

– Не, не съм.

– Ти и Ерик бяхте единствените без загуба и ти току-що го победи, затова... да, най-добрият си. Слушай, ако не искаш да ми помагаш, всичко, което трябва да направиш, е да...

– Ще ти помогна – прекъсвам я. – Просто наистина не знам как.

– Ще го измислим – заявява тя. – Утре следобед? Среща на тепиха?

Кимвам. Тя се ухилва, изправя се и тръгва да си ходи. Но след няколко крачки се извръща към мен, без да спира.

– Спри да се цупиш, Фор – казва ми. – Всички са впечатлени от теб. Приеми го.

Наблюдавам как силуетът ù завива зад ъгъла. Бях толкова смутен от боя, че изобщо не се замислих какво означава победата ми над Ерик – че сега съм първенецът в групата си. Може и да съм избрал Безстрашните за убежище, но не просто оцелявам тук, а превъзхождам другите.

Поглеждам кръвта на Ерик по кокалчетата си и се усмихвам.

+ + +

На следващата сутрин решавам да поема риск. Сядам до Зийк и Шона на закуска. Шона почти се е свлякла върху храната си и отговаря на въпросите с грухтене. Зийк се прозява над кафето си, но ми сочи семейство си – малкият му брат Юрая седи на една от другите маси с малката сестра на Шона – Лин. А майка му Хана – най-кротката Безстрашна, която съм виждал някога, само цветът на дрехите ù издава кастата ù – все още е на опашката за закуска.

– Липсва ли ти животът у дома? – питам.

Забелязал съм, че Безстрашните притежават склонност към тестени изделия. Винаги има поне два вида торта на вечеря, а на масата пред опашката за закуска се издига планина от мъфини. Когато дойдох, тези с хубави вкусове вече бяха свършили и за мен остана с триците.

– Не особено – отговаря ми Зийк. – Имам предвид, че семейството ми е ей там. На послушниците, родени Безстрашни, не ни е съвсем разрешено да говорим с близките си до Деня за свиждане, но аз знам, че ако наистина имам нужда от нещо, те са тук.

Кимвам. До него Шона заспива, както е подпряла глава на ръката си.

– Ами ти? – пита ме той. – Липсва ли ти домът?

Отварям уста, за да отговоря, че не особено, но точно в този момент брадата на Шона се изплъзва от ръката ù и тя размазва шоколадовия си мъфин с лице. Зийк се разсмива толкова силно, че му потичат сълзи, и аз не успявам да се сдържа да не се ухиля, докато допивам сока си.

+ + +

По-късно същата сутрин се срещам с Шона в тренировъчната зала. Прибрала е назад късата си коса, а Безстрашните ù ботуши, които обикновено са развързани и шляпат, докато ходи, сега са здраво пристегнати. Забива юмруци в нищото и спира след всеки удар, за да оправи стойката си. Наблюдавам я за момент, несигурен откъде да започна. Самият аз съвсем наскоро се научих как се прави – не съм особено подготвен да я обучавам на каквото и да е.

Но докато я наблюдавам, започвам да забелязвам разни неща. Стои със сковани колене, не вдига ръка, за да предпази челюстта си, ударите ù идват от лактите, вместо да вложи в тях тежестта на цялото си тяло. Щом ме зърва, тя подскача, сякаш опарена от жив огън.

– Правило номер едно за това как да не бъдеш зловещ – казва. – Оповестявай присъствието си, ако другият човек в залата не те е видял, че идваш.

– Извинявай – отговарям ù. – Хрумнаха ми някои указания за теб.

– Оу! – Тя захапва вътрешната страна на бузата си. – Какви?

Казвам ù какво съм забелязал и се изправяме един срещу друг на тепиха. Започваме бавно, като отстъпваме при всеки удар, за да не се нараним взаимно. Налага ми се непрекъснато да подбутвам лакътя ù, за да ù напомням да държи ръката си вдигната пред лицето, а половин час по-късно, ако не друго, тя поне започва да се движи по-добре, отколкото преди.

– Относно това момиче, срещу което трябва да се биеш утре – казвам. – Аз бих я атакувал ето тук, в челюстта. – Докосвам долната страна на брадата ù. – Един добър ъперкът[3] би трябвало да свърши работа. Хайде да упражним това.