ФОР

В един и трийсет през нощта, когато напускам лагера на Безстрашните, горещината на слънцето все още се излъчва от настилката. Пръстите на ръцете ми са изтръпнали и не ги усещам. Луната се е скрила зад облаците и улиците са по-тъмни от обичайното, но не се боя от мрака или от самите улици, вече не. Има неща, които научаваш, когато победиш банда Безстрашни послушници.

Вдъхвам миризмата на топъл асфалт, бавно се затичвам и звукът от маратонките ми отеква по земята. Улиците в сектора на Безстрашните са празни – хората от кастата ми живеят заедно, струпани на едно място като глутница спящи кучета. Ето защо, значи, Макс е толкова обезпокоен от това, че живея сам. Ако наистина съм Безстрашен, животът ми трябва максимално да се припокрива с този на другите – не трябва ли да търся начини да се слея с кастата си, докато не стана неразделна част от нея?

Обмислям това, докато тичам. Може би е прав. Може би не се справям особено добре с интегрирането си – може би не се старая достатъчно. Установявам стабилен ритъм, като хвърлям бегли погледи към уличните знаци, когато преминавам покрай тях, за да съм сигурен накъде отивам. Разбирам кога достигам сградите, обитавани от безкастовите, защото виждам как сенките им се движат зад затъмнените и заковани прозорци. Вече тичам под релсите на влака – дървената конструкция се простира далеч напред и се извива отвъд улицата.

Цитаделата пред очите ми става все по-голяма и по-голяма, колкото повече приближавам. Сърцето ми блъска в гърдите, но не мисля, че това е заради бягането. Когато стигам до перона, спирам внезапно и заставам в подножието на стълбите, за да си поема дъх. Сетих се как ги изкачих за първи път, спомних си морето от ревящи и смеещи се Безстрашни, които се движеха около мен и ме тласкаха напред. Тогава беше лесно да се оставя да бъда понесен от тях. Но сега трябва да пристъпя напред сам. Започвам да се катеря, а стъпките ми ехтят по металната повърхност. Когато стигам до горе, си поглеждам часовника.

Два часът е.

Но перонът е празен.

Започвам да крача напред-назад, за да се уверя, че няма силуети, скрити в тъмните ъгли. В далечината боботи влак и спирам, за да хвърля поглед към светлината, идваща от предната му част. Не знаех, че влаковете вървят толкова късно през нощта – след полунощ всички мощности в града трябва да се гасят, за да се пести енергия. Чудя се дали Маркъс не е помолил безкастовите за специална услуга. Но защо би пътувал с влак? Маркъс Итън, когото познавам, не би дръзнал да се асоциира така с Безстрашните. По-скоро би ходил бос по улиците.

Светлината на влака проблясва само веднъж, преди той да се наклони край платформата. Движи се тежко и със свистене, забавя ход, без да спира, и виждам дребен и жилав човек да скача от предпоследния вагон. Не е Маркъс. Жена е.

Стискам бележката все по-здраво и по-здраво в юмрука си, докато кокалчетата не ме заболяват.

Жената тръгва към мен и когато е на няколко метра разстояние, успявам да я видя. Дългата къдрава коса. Изпъкналият гърбав нос. Черните панталони на Безстрашните, сивата Аскетска риза, кафявите Миротворски ботуши. Лицето ù е посивяло, изморено, слабо. Но аз я разпознавам, неспособен съм да забравя това лице – тази жена е майка ми. Евелин Итън.

– Тобиас – прошепва тя с ококорени очи, сякаш е смаяна от мен така, както и аз от нея. Но това е невъзможно. Тя е знаела, че съм жив, но аз си спомням как изглеждаше урната с праха ù, когато стоеше върху камината на баща ми със следи от пръстите му по нея.

Спомням си как се събудих сред група Аскети с посивели лица, стоящи в кухнята на баща ми, и как всички се извърнаха към мен, когато влязох. И как Маркъс ми обясни със съчувствие, което знаех, че не изпитва, че майка ми е починала посред нощ заради усложнения от преждевременното раждане и спонтанния аборт.

Била е бременна? – си спомням, че попитах.

Разбира се, че беше бременна, синко. – Той се обърна към другите хора в кухнята ни. – Просто шок, разбира се. Няма как да не се случи при подобно нещо.

Спомням си как седях в хола пред отрупана чиния с храна и сред група шепнещи Аскети. Целият квартал беше изпълнил къщата догоре и никой не казваше нищо, което да има значение за мен.

– Знам, че това е... тревожно за теб. – Едва разпознавам гласа ù. Той е по-тих, по-твърд и излъчващ повече сила, отколкото в спомените ми за нея. Ето така разбирам, че годините са я променили. Изпитвам твърде много неща, за да им смогна, твърде силни са, за да ги преодолея, и внезапно спирам да чувствам каквото и да е.

– Ти трябваше да си мъртва – изричам с равен глас. Това са глупави думи. Наистина глупави думи към майка, която се е върнала от оня свят, но самата ситуация е глупава.

– Знам – казва тя и ми се струва, че в ъгълчетата на очите ù има сълзи, но е прекалено тъмно, за да бъда сигурен. – Не съм мъртва.

– Очевидно. – Гласът, който излиза от гърлото ми, е подигравателен, небрежен. – Изобщо беше ли бременна?