ФОР

Той се оглежда, за да се увери, че никой не ни наблюдава.

– Слушай, не мога да направя това – дори на нас не ни е разрешено да вадим определени неща, освен ако не сме видели нещо странно – всичко е ротация...

– Дължиш ми услуга, помниш ли? – прекъсвам го. – Никога нямаше да те моля, ако не беше важно.

– Да, знам. – Зийк се оглежда отново, затваря диалоговия си прозорец и отваря нов. Гледам кода, който изписва, за да извади правилния запис, и се изненадвам, че разбирам част от него само след еднодневен урок. На екрана се появява изображение на коридор близо до столовата. Зийк го натиска и то се сменя с друго изображение – вече вътре в нея. Следващото е близо до ателието за татуировки, а после – до болницата.

Той продължава да скролира из лагера на кастата и аз гледам преминаващите изображения, които показват моменти от живота на обикновените Безстрашни – хора, които си играят с пиърсинга си, докато чакат на опашката за нови дрехи, хора, които тренират ударите си в залите. Зървам за момент и Макс в помещение, което, изглежда, е офисът му – седи на един от столовете, а срещу него е някаква жена. Жена с руса коса, вързана на стегнат кок. Слагам ръка на рамото на Зийк.

– Чакай! – Хартийката в юмрука ми започва да ми се струва не чак толкова спешна. – Върни.

Той го прави и аз си потвърждавам това, което подозирах – Джанийн Матюс е в офиса на Макс, а в скута ù има папка. Дрехите ù са идеално изгладени, а стойката ù – изправена. Вземам слушалките от главата на Зийк, който ми се намръщва, но не ме спира.

Гласовете на Макс и Джанийн са тихи, но въпреки това успявам да ги чуя.

– Ограничих ги до шест – говори Макс. – Бих казал, че това е доста добре за... да видим... втория ден?

– Това е неефикасно – заявява Джанийн. – Вече имаме своя кандидат, аз го осигурих. Винаги това е бил планът.

– Никога не си питала мен какво мисля за плана, а това е моята каста – казва ясно Макс. – Не го харесвам, а не искам да прекарвам целите си дни в работа с някого, когото не харесвам. Затова ще трябва да ме оставиш поне да опитам да намеря някой друг, който да отговаря на всичките критерии...

– Хубаво. – Джанийн се изправя и притиска папката към себе си. – Но когато се провалиш, очаквам да го признаеш. Нямам време за гордостта на Безстрашните.

– Да, защото Ерудитите сте образец за смирение – отбелязва кисело Макс.

– Хей – изсъсква Зийк. – Началникът ми гледа. Върни ми слушалките.

Той ги грабва и те изсвистяват около главата ми, като карат ушите ми да запищят.

– Трябва да се махнеш от тук или ще си изгубя работата – казва Зийк.

Изглежда сериозен и разтревожен.

Не възразявам, въпреки че не успях да науча това, което ми трябваше – беше си моя вина, че се разсеях. Измъквам се от контролния център, а мислите препускат из главата ми. Част от мен продължава да се ужасява от факта, че баща ми е влизал в апартамента ми и че иска да се срещне с мен насаме на изоставена улица посред нощ, но като цяло съм объркан от това, което току-що чух. Вече имаме своя кандидат, аз го осигурих. Мисля, че говореха за кандидата за лидер на Безстрашните.

Но какво я засяга Джанийн Матюс кой ще бъде назначен за следващ лидер на кастата ни?

Без да се усетя, изминавам целия път до апартамента си, сядам на ръба на леглото и се вторачвам в отсрещната стена. В главата ми продължават да звучат отделни, но еднакво обезумели въпроси. Защо Маркъс иска да се срещне с мен? Защо Ерудитите са толкова въвлечени в политиката на Безстрашните? Дали Маркъс иска да ме убие без свидетели, или пък да ме предупреди за нещо, което ме заплашва...? За кой кандидат говореха?

Притискам длани към главата си и се опитвам да се успокоя, въпреки че усещам всяка мисъл като шип в тила си. В момента не мога да направя нищо относно Макс и Джанийн. Това, което трябва да реша, е ще отида ли на срещата довечера.

В деня, който мразиш най-много. Никога не съм предполагал, че Маркъс изобщо ме е забелязвал, камо ли, че е виждал нещата, които харесвах или мразех. Винаги изглеждаше така, сякаш ме усеща като грижа и дразнител. Но не научих ли преди няколко седмици, че той е знаел, че симулациите няма да проработят при мен и че се опита да ме предпази от опасност? Може би въпреки всичките ужасни неща, които ми е казвал и причинявал, все пак ме познава, знае какво мразя, какво обичам, от какво се боя.

Не съм сигурен защо тази мисъл ме изпълва с такава надежда, след като го мразя от толкова много време. Но може би точно както част от него наистина е мой баща, така и част от мен наистина е негов син.

+ + +