ФОР

Той прави жест към жената, която стои от лявата му страна. Разпознавам я от играта „Осмели се“. Тя е млада, с лилави кичури в късата си коса и има пиърсинг на далеч повече места, отколкото съм способен да преброя.

– Лорън ще ви обучи на основите, а после ще ви изпитаме – казва Макс. – Тя е един от инструкторите от инициацията ни, но през останалото време работи като компютърен техник в централата на Безстрашните. В нея има нещичко от Ерудитите, но ние ще си затворим очите в името на ползата. – Макс ù намига и тя се ухилва. – Започвай. Ще се върна след час.

Той излиза и Лорън плясва с ръце.

– Добре – казва тя. – Днес ще си говорим за това как работят програмите. Тези, които имат някакъв опит, могат да се чувстват свободни да не внимават. Останалите е по-добре да сте съсредоточени, защото нямам намерение да повтарям. Ученето на тази материя е като усвояването на език – не е достатъчно да запаметите думите, трябва да разберете и правилата, по които те функционират, както и защо го правят така.

Когато бях малък, помагах в училищната сграда на Горното ниво, за да си отслужа часовете доброволен труд, наложени от кастата ми, и за да се махна от вкъщи – и точно там се научих как да сглобявам и разглобявам компютър. Но това никога не съм го изучавал специално. Следващият час преминава в мъгла от технически термини, които едва успявам да следя. Опитвам се да си водя бележки върху парче хартия, което откривам на пода, но Лорън говори толкова бързо, че ръката ми трудно я настига, затова след няколко минути се отказвам и просто се стремя да внимавам. Показва ни на екрана насред залата няколко примера за нещата, които обяснява, и е трудно да не се разсея от гледката, простираща се отвъд прозорците зад гърба ù. От този ъгъл Империята разкрива хоризонта на града, шпиловете на Цитаделата, пронизващи небето, тресавището, надничащо иззад сияещите сгради.

Не съм единственият, който изглежда затруднен – другите кандидати се облягат един на друг и шепнат трескаво, питат се за дефинициите, които са пропуснали. Но на Ерик му е удобно в стола му. Пише си нещо по ръката и се усмихва самодоволно. Разпознавам тази усмивка. Разбира се, че вече знае всички тези неща. Трябва да ги е учил при Ерудитите, вероятно още като дете – иначе изобщо нямаше да изглежда толкова самодоволен.

Преди изобщо да усетя колко време е изтекло, Лорън натиска някакъв бутон и екранът се прибира в тавана.

– На десктопа на компютрите си всеки от вас ще открие файл на име „Изпит по програмиране“ – казва тя. – Отворете го и ще ви отведе към тест с ограничено времетраене. Ще минете през поредица малки програми и ще отбележите грешките, които им пречат да работят правилно. Може да е нещо наистина голямо като сбъркана поредност на кода или пък дреболия като знак или дума, поставени не намясто. Засега няма нужда да ги поправяте, но трябва да сте способни да ги забелязвате. Ще има по една грешка на програма. Давайте!

Всички започват трескаво да работят по сензорните екрани. Ерик се навежда към мен.

– В Дървената ти къща имаше ли изобщо компютър, Фор?

– Не – отговарям.

– Ами, виж, ето така се отваря файл – казва той и с театрално движение докосва файла на екрана. – Виждаш ли, изглежда като лист, но в действителност е просто изображение на екрана... Знаеш какво е екран, нали?

– Млъквай – казвам и отварям теста.

Втренчвам се в първата програма. Като ученето на език е – мисля си. – Всичко трябва да започне в определен ред и да завърши по обратния ред. Просто се увери, че всичко си е на правилното място.

Не започвам от началото на кода, продължавайки надолу. Вместо това прочитам най-вътрешната му част, обградената от всичко останало. Там забелязвам, че една линия от кода завършва на грешното място. Отбелязвам и натискам стрелката, която ще ми позволи да продължа изпита, ако съм прав. Екранът се променя и ми показва нова програма.

Вдигам вежди. Явно съм схванал повече, отколкото съм си мислел.

Минавам на следващата по същия начин, като чета кода от вътре навън, сравнявам горната част на програмата с долната и внимавам за кавичките, точките и наклонените черти. Търсенето на грешки в код е странно успокояващо – като начин да се увериш, че светът продължава да е в същия ред, в който трябва да бъде, и че докато е така, всичко ще тече гладко.

Забравям за хората около себе си, дори и за небесния хоризонт отвъд нас, както и за това колко е важно да довърша изпита си. Съсредоточавам се върху онова, което е пред мен, върху бъркотията от символи на екрана ми. Забелязвам, че Ерик приключва първи, дълго преди някой друг да даде вид, че е готов, но се старая да не позволявам на този факт да ме тревожи. Даже и когато той решава да застане до мен и да ми наднича над рамото, докато работя.

Най-сетне докосвам стрелката и следващото изображение, което изскача, гласи: ИЗПИТЪТ Е ПРИКЛЮЧЕН.