Галапагос

— Ако не бяха учителите ми в гимназията — казал той — никога нямаше да завърша Масачузетския технологичен институт. Сигурно изобщо нямаше да завърша дори колеж и щях да си остана автомонтьор като баща си.

— А какво стана от вас? — попитала тя.

— Нула, пресечена на четири, след като съпругата ми умря от рак — рекъл той.

— О, моите съболезнования! — възкликнала Мери.

— Е, вие нямате никаква вина.

— Така е — съгласила се тя.

— А преди това бях инженер и се занимавах с вятърни мелници — продължил, той. — Хрумна ми безумната идея, че тази екологично чиста енергия си стои неизползвана. Това изглежда ли ви безумно?

— Идеята ви е прекрасна — казал Мери. — Ние със съпруга ми често я обсъждахме.

— Компаниите, произвеждащи топлина и електрическа енергия, ме мразеха. Петролните магнати, въгледобивните магнати и тръстът за атомна енергия също ме мразеха.

— Не се и съмнявам!

— Вече могат да не се притесняват — продължил той. — След смъртта на жена ми сложих точка и оттогава скитам по света. Дори не зная какво търся. Много се съмнявам, че мога да намеря нещо, което си струва. В едно само съм сигурен: никога вече няма да обикна.

— Толкова много можете да дадете на света! — възкликнала Мери.

— Ако някога отново обикна — подхвърлил той, — това няма да е някоя от глупавичките, хубавички, пухкави женички, по които си падат мъжете сега. Вижда ми се непоносимо.

— И аз така мисля — съгласила се тя.

— Доста съм разглезен.

— Сигурно сте го заслужавали.

— И сега се питам: „Каква полза от парите?“ Убеден съм, че вашият съпруг е бил съпруг на място, както и моята съпруга…

— Съпругът ми наистина беше добър човек — казала Мери. — Беше направо чудесен.

— Значи и вие сигурно си задавате същия въпрос:

„Каква полза от парите, щом човек е сам?“ Да речем, вие имате милион долари…

— Божичко, нищо подобно нямам!

— Добре тогава, имате сто хиляди…

— Това повече се доближава до истината — съгласила се тя.

— Но сега тези пари са боклук, нали? Може ли с тях да се купи щастие?

— Е, все пак може да се осигурят определени удобства — рекла Мери.

— Сигурно имате хубава къща — подхвърлил *Уейт.

— Не е лоша — казала Мери.

— Сигурно имате и кола, или дори две-три коли — казал той.

— Колата е една — рекла тя.

— Ловя се на бас, че е мерцедес.

— Не, джип е.

— И положително имате ценни книжа, както имам и аз.

— Компанията на Рой имаше програма за закупуване на акции.

— Разбира се. Програма за осигуровка, програма за пенсиониране, както и всички останали мечти на средната класа за спокоен живот.

— И двамата работехме — обяснила Мери. — И двамата имахме принос.

— Не бих се събрал с жена, която не работи — казал *Уейт. — Жена ми работеше за телефонната компания. След като почина, сумата, която се изплаща при смърт на служител, се оказа доста голяма. Но от това само ми се доплака. Парите просто ми напомняха колко празен е станал животът ми. Както и малката й кутия с бижута — пръстените и колиетата, които съм й подарявал в течение на години, а нямаме деца, които да ги наследят.

— И ние нямахме деца — казала Мери.

— Струва ми се, че между нас има много общо — заключил той. — Е, на кого ще оставите сега бижутата си?

— А, нямам много бижута — рекла Мери. — Сигурно единственото ценно нещо е перлената огърлица, която ми завеща майката на Рой. На закопчалката има диаманти. Толкова рядко си слагам бижута, че се сетих за огърлицата чак сега, като ме попитахте.

— Надявам се, че сте я застраховали — казал *Уейт.

31.

Само колко са приказвали хората едно време! По цял ден безспирно дрънкали. Някои дори говорели насън. Баща ми често бълнуваше, особено след като майка ни напусна. Аз спях на дивана, и посред нощ, когато в къщата нямаше други хора, чувах как той приказва ли приказва в спалнята. Млъкваше за малко, след което дрънканиците продължаваха.

После, когато бях в морската пехота, или по-късно, в Швеция, някой все ме будеше, за да престана да говоря насън. Не си спомням какво съм казал. Карах да ми го повторят, и винаги се изненадвах. Какво може да са били повечето от тези празни приказки, денем и нощем, освен излъчването на безполезни, никому ненужни сигнали от нашите абсурдно големи и енергични мозъци?

Невъзможно било да млъкнат! Независимо дали им се давала храна за размисъл, или не, те функционирали непрекъснато! И само колко шум вдигали! Божичко, винаги вдигали такъв шум!

Когато още бях жив, все още имаше портативни радиоапарати и касетофони, които някои младежи от американските градове непрекъснато носеха със себе си и ги пускаха толкова силно, че можеха да заглушат и гръмотевична буря. Наричаха ги гето-детонатори. Преди милион години не беше достатъчно, че вече имахме гето-детонатори в главите си!

Дори след толкова много време все още ме изпълва гняв, че природните закони са позволили еволюцията на нещо такова объркващо, неуместно и разрушително, каквото са големите мозъци отпреди милион години. Ако те поне съхраняваха истината, щях да се съглася, че не е съвсем безсмислено човек да има мозък. Но мозъците непрекъснато лъжели! Помислете си само как *Джеймс Уейт лъжел Мери Хепбърн!