Галапагос

Всичко се дължало на човешките глави. Хората просто сменили представите си за хартиеното богатство, но последствията се оказали такива: все едно, че планетата била изхвърлена от орбитата си, блъсната от метеор с размерите на херцогство Люксембург.

6.

Тази финансова криза, която никога не би се случила в наши дни, била просто последица от поредицата убийствени катастрофи на XX век, зародили се изцяло в човешкия мозък. По насилието, което хората упражнявали върху себеподобните си, а — може да се каже — и върху всички живи същества, един гост от друга планета би помислил, че околната среда е напълно ненормална, а хората са се побъркали, защото Природата възнамерявала да ги изтреби до крак.

Но преди милион години на Планетата е имало влага и питателни вещества, както и сега — в този смисъл тя е уникално явление в Млечния път. Само че представата на хората за това място се променила.

Нека отдадем дължимото на човечеството такова, каквото е било: все повече и повече хора твърдели, че мозъците им не функционират правилно, че на тях не може да се разчита, че са станали заплашително опасни, съвсем откъснати от действителността — че просто не ги бива за нищо.

В микрокосмоса на хотел „Елдорадо“ например вдовицата Мери Хепбърн, която се хранела в стаята си, проклинала тихичко собствения си мозък за съвета, който той й давал, а именно — да се самоубие.

„Ти си мой враг — прошепнала тя. — Защо не искам да нося вътре в себе си такъв ужасен враг?“

Като учителка по биология в гимназията на Илиъм, щата Ню Йорк, със стаж, приключил след четвърт век, Мери Хепбърн била запозната с изключително странната история на еволюцията на изчезналото по това време от лицето на земята животно, наречено от хората „ирландски лос“. „Ако ми беше предоставено да избирам между мозък като твоя и рогата на ирландския лос — казала Мери на собствената си централна нервна система — щях да се спра на рогата на лоса“.

Тези животни имали рога с размери на полилеи за бални зали. Мери Хепбърн казвала на учениците си, че това е фантастичен пример колко толерантна може да бъде природата към несъмнено нелепите грешки в еволюцията. Ирландските лосове просъществували два и половина милиони години независимо от факта, че техните рога били твърде тежки, за да се използуват за нападение или защита, и им пречели в търсенето на храна из гъстите гори и преплетените шубраци.

Мери също така преподавала, че най-възхитителното средство за оцеляване, създадено някога посредством еволюцията, е човешкият мозък. Но сега нейният собствен голям мозък я подтиквал да свали полиетиленовия плик от червената вечерна рокля, окачена в гардероба там, в Гуаякил, да пъхне вътре глава и да лиши клетките си от кислород.

Преди това нейният чудесен мозък поверил на един крадец на летището куфар, съдържащ всичките й тоалетни принадлежности и дрехи, които биха били подходящи за хотела. Това бил ръчният й багаж за полета от Кито до Гуаякил. Все пак поне й останал втори куфар, който вместо да носи предала на багаж, а той включвал окачената в гардероба вечерна рокля, предвидена за празненства на „Баиа де Дарвин“. Мери също така все още притежавала водолазен костюм, плавници и маска, два чифта бански, чифт износени туристически обуща и комплект бойно облекло от разпродажба на униформи на американските морски пехотинци, подходящо за екскурзии на сушата. Тъкмо това била облякла в момента. Що се отнася до панталоните и сакото, използвани по време на полета от Кито, големият й мозък я убедил да ги остави в хотелската пералня и да повярва на управителя с тъжния поглед, че всичко ще бъде готово до сутринта, още преди закуска. Но управителят преживял голямо притеснение, тъй като и тези дрехи изчезнали.

Ала най-лошото, което нейният мозък й сторил, освен че й препоръчал да се самоубие, било, че той настоял Мери да замине за Гуаякил независимо от новините за планетарната финансова криза и от голямата вероятност „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, за което допреди месец нямало места, да бъде отменено поради недостиг на пътници.

Колосалната мисловна машина на Мери обаче можела да бъде и скудоумна. Тя не й позволила да слезе в ресторанта, облечена в униформа, защото всички биха сметнали това за смешно (макар че в хотела нямало почти никакви хора). Мозъкът й повтарял: „Те ще ти се присмиват зад гърба, ще те мислят за луда и ще те съжаляват, а и бездруго животът ти вече е свършил. Загубила си и съпруга си, и своята работа, нямаш деца, няма какво да осмисля дните ти, така че най-добре се избави от мъките с помощта на полиетиленовия плик. Има ли по-лесно нещо от това? Или по-безболезнено? Или по-смислено?“