Галапагос

Трябва да отдадем дължимото на нейния мозък: изцяло негова била вината, че цялата 1986 година се оказала един направо ужасен период. При това годината започнала съвсем обещаващо: Рой, съпругът на Мери, изглеждал в отлично здраве и имал сигурна служба като конструктор в „Джефко“, главната промишлена компания в Илинойс; киуаните1 й дали прощален банкет и юбилеен медал, посветен на двайсет и пет годишната й забележителна преподавателска дейност, а учениците я посочили за най-популярната учителка за дванайсети пореден път.

В началото на 1986 година тя казала: „О, Рой, за толкова много неща трябва да сме благодарни! В сравнение с повечето хора имаме такъв късмет! Малко остава да се разплача от щастие!“

А той я прегърнал и отговорил: „Щом е така, поплачи си!“

Мери била на петдесет и една години, а той на петдесет и четири. Двамата много обичали да бъдат сред природата. Предприемали туристически походи, карали ски, катерели се по планините, пътували с кану и велосипеди, тичали и плували, така че телата им били стройни и запазени. Нито пиели, нито пушели, и се хранели главно с плодове и зеленчуци, както и с риба от време на време.

И с парите си се разпореждали добре — във финансово отношение ги подложили на същите здравословни грижи, каквито полагали за себе си.

Историята за фискалната им мъдрост, която Мери можела да разкаже, естествено би развълнувала силно Джеймс Уейт.

Такива работи. И Уейт, обезнаследителят на вдовици, размишлявал за Мери Хепбърн, както седял на бара в „Елдорадо“, макар че още не я познавал, нито пък имал сигурни данни за добрите й доходи. Като видял, че се регистрирала в хотела, той разпитал за нея младия управител.

Харесало му каквото научил от дребния човечец. Макар и доста по-млада от вдовиците, които Уейт бил разорил дотогава, свенливата и самотна учителка от петия етаж му се сторила подходяща жертва. Готвел се да я издебне на спокойствие по време на „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.

На това място искам да включа и една лична забележка: когато бях жив, и аз често получавах от своя голям мозък съвети, които, имайки предвид собственото ми оцеляване или дори оцеляването на човешката раса, могат благосклонно да се определят като съмнителни. Например съветът да постъпя в американската морска пехота и да участвам във Виетнамската война. Изказвам огромна благодарност на големия си мозък.

7.

Националните валути на шестимата, отседнали в „Елдорадо“ — четиримата американци, от които единият твърдял, че е канадец, и двамата японци, продължавали да се ценят по цялата планета. Отново виждате: стойността на парите им била въображаема. Както и естеството на Вселената, предпочитанието към американските долари и йените било само в човешките глави.

И ако Уейт, който дори не знаел, че в момента има финансова криза, бе стигнал с маскарада си дотам, че да внесе канадски долари в Еквадор, нямало да го посрещнат чак толкова добре. Макар Канада да не била банкрутирала на все повече и повече места, включително и в Канада, въображението на хората вече не им носело радост при мисълта да продават нещо наистина полезно срещу канадски долари.

Подобен спад във въображаемата стойност се забелязвал и при британската лира, френския и швейцарския франк и западногерманската марка. Междувременно еквадорското сукре, наречено така в чест на националния герой Антонио Хосе де Сукре (1795–1830), вече струвало по-малко от бананова обелка.

Горе в стаята си Мери Хепбърн се чудела дали няма тумор на мозъка, след като нейният мозък непрекъснато й давал възможно най-лошите съвети. Естествено било да изпитва подобно подозрение, тъй като само преди три месеца тъкмо тумор на мозъка довършил съпруга й. При това туморът не се задоволил само да го убие. Необходимо било отначало да помъти съзнанието му и да унищожи възгледите му.

Мери също така взела да се чуди кога започнало да се проявява това влияние на тумора, и дали туморът не е бил причината да се запишат за „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ през обещаващия месец януари на годината, оказала се впоследствие кошмарна.

Ето как открила Мери, че Рой ги е записал за пътешествието: един ден се прибрала от работа, като очаквала Рой все още да се намира в „Джефко“. Рой обаче вече си бил у дома и се разбрало, че по обед си е подал оставката. А той бил човек, обожаващ да се занимава с механизми, и не бил отсъствал и един час от работното си място през целите двайсет и девет години в служба на компанията нито по болест, тъй като изобщо не боледувал, нито по някаква друга причина.

Мери го попитала дали не му е лошо, а Рой й отговорил, че през целия си живот не се е чувствал толкова добре. На Мери й се сторило, че той се гордее със себе си като момче, което се е уморило да се държи възпитано. А Рой бил мъж, използващ малко и добре подбрани думи, умен и зрял във всяко отношение. Тогава обаче той казал нещо невероятно, и то със съответстващо глуповато изражение, сякаш се бунтувал срещу майка си, която в случая била Мери: „Играх хокей“.