Ген

Наблюдаваше мъжа с работния комбинезон, който вървеше покрай кооперацията. Приличаше на инкасатор от онези, които засичат показанията на електромерите. Само дето беше много едър, с евтина перука и подрязана черна брадичка, която Алекс вече беше виждала. Пък и инкасаторите минаваха през задния вход. Винаги.

Ако този тип наистина беше ловец на глави, имаше право да влезе в жилището й без предупреждение и без заповед. Ако искаше, и вратата можеше да разбие. Имаше правото да претърси апартамента й, да огледа вещите й, да вземе компютъра й и да отвори всичко в него, чак до информацията на твърдия диск. Можеше да направи каквото си поиска при задържането на беглец. Само че тя не беше…

— Хайде ма, мамо — изхленчи Джейми. — Моля ти се.

Синът й беше прав поне за едно. Не можеха просто да стоят тук. В центъра на парка имаше пясъчник. Няколко деца играеха там, майки и бавачки седяха на пейките отстрани.

— Хайде да отидем на пясъчника.

— Не искам.

— Искаш.

— Пясъчникът е за бебета.

— Само за малко, Джейми.

Той тропна с крак и седна на ръба на пясъчника. Зарита ядосано пясъка, докато Алекс набираше номера в офиса.

— Ейми, за „Биоджен“, компанията, която купи клетъчна линия на баща ми? Нали нямаме предстоящо изслушване?

— Не. Слушането в калифорнийския върховен съд е чак след година.

Какво ставаше? За какво ги съдеха от „Биоджен“?

— Обади се в канцеларията на съдията от Вентура и разбери за какво става въпрос.

— Добре.

— Да се е обаждал баща ми?

— Не.

— Добре. — Всъщност не беше добре, защото все повече се убеждаваше, че това е свързано именно с него. Или поне с клетките му. Ловците на глави бяха дошли с линейка и лекар, — защото целта им е била да вземат тъканна проба или да извършат хирургическа процедура. Дълги игли. Слънцето се беше отразило в найлонов пакет с дълги игли, докато докторът подреждаше някакви неща в задното отделение на линейката.

И тогава я осени — искаха да вземат техни клетки.

Клетки от нея или от сина й. Нямаше представа защо. Но очевидно смятаха, че са в правото си. Дали да не се обади в полицията? Не, още не. Щом беше вписана в съдебните регистри като неявила се, те просто щяха да я задържат. И какво щеше да прави тогава с Джейми? Поклати глава.

За момента най-важно беше да разбере какво става и за това й трябваше време. Време да изясни всичко. Какво можеше да направи? Най-напред би се обадила на баща ей, разбира се, но той от дни не си вдигаше телефона. Щом онези типове знаеха къде живее, сигурно знаеха и каква кола кара и…

— Ейми — каза тя, — какво ще кажеш да покараш колата ми няколко дни?

— БМВ-то? Супер. Но…

— А аз ще карам твоята — каза Алекс. — Но трябва да ми я докараш. Престани, Джейми. Стига си ритал пясъка.

— Сигурна ли си? Говорим за тойота с множество белези от неумело паркиране.

— Идеална е. Докарай я при югозападния край на Роксбъри Парк и спри пред една бяла кооперация в испански стил с порти от ковано желязо.

Нито темпераментът, нито подготовката на Алекс пасваха на ситуацията, в която се беше озовала. Целия си живот беше прекарала на светло. Спазваше правилата. Беше правист. Играеше играта, без да мрънка. Не минаваше на жълто, паркираше само на позволени места, плащаше си чинно данъците. Колегите й в кантората я смятаха за твърде педантична. На клиентите си казваше: „Правилата са измислени, за да се спазват, не да се заобикалят“. И за нея това не бяха само празни думи.

Преди пет години, когато откри, че съпругът й я мами, Алекс го изхвърли в рамките на един час, след като научи истината. Събра му багажа и го остави пред вратата, после повика човек да й смени бравите. Когато мъжът й се върна от „риболовния си излет“, тя му каза да се маха, при това му го каза през вратата. На всичкото отгоре й беше изневерил с една от най-близките й приятелки — което не я изненада, защото пасваше идеално на характера му, — и Алекс моментално прекъсна всякакви взаимоотношения с тази жена.

Разбира се, Джейми трябваше да се вижда с баща си и тя лично имаше грижата за това. Караше сина си при Мат в определеното от съда време, точно до минутата. Не че Мат връщаше навреме Джейми. Но Алекс дълбоко вярваше, че ако самата тя спазва правилата, рано или късно останалите също ще започнат да го правят.

В работата й я наричаха идеалистка, непрактична, с нереална представа за света. Тя отвръщаше, че в юридическия жаргон „реализъм“ е синоним на „безчестие“, и упорито играеше по правилата, защото смяташе, че сами по себе си те са силни оръжия.

Понякога все пак й се струваше, че поема само случаи, които не поставят под съмнение илюзиите й. Шефът на кантората им, Робърт А. Кох, беше на същото мнение. „Ти си твърде съвестна и сдържана, Алекс — каза й веднъж. — Оставяш на други да водят битката. Но понякога на всички ни се налага да влизаме в битки. Понякога конфликтът не може да се избегне“.