Ген

На младини и Кох, като баща й, бил морски пехотинец. И двамата не си мереха приказките. И се гордееха с това. Тя не им обръщаше внимание. Уви, сега не можеше просто да си затвори очите. Не знаеше какво става, но по всичко личеше, че този път няма да се измъкне само с красноречие.

Едно знаеше със сигурност — че няма да позволи на никого да я боде с разни игли, нито нея, нито сина й. И беше готова на всичко, за да го предотврати.

На всичко.

Върна се към инцидента в училището. Не беше имала пистолет. Не би могло да е иначе, разбира се, защото по принцип нямаше пистолет. Ако беше имала обаче… „Дали бих могла да ги убия, ако бяха опитали да направят нещо на сина ми?“, зачуди се.

И реши, че, да, би могла да ги убие.

И знаеше, че това е истината.

Бяла тойота хайлендър с очукана предна броня спря до тротоара. Ейми седеше зад волана.

— Джейми? Тръгваме — каза Алекс.

— Най-после! Той тръгна към кооперацията, в която живееха, но тя го спря и го поведе в друга посока.

— Къде отиваме?

— На малко пътешествие — каза тя.

— Къде? — Джейми я изгледа подозрително. — Не искам да ходя на пътешествие.

— Ще ти купя преносим плейстейшън. — Вече цяла година упорито отказваше да му купи таза електронна щуротия. Сега обаче каза първото, което й дойде наум.

— Наистина? Благодаря ти, мамо! — После нова доза мръщене. — Кои игри обаче? Искам „Тони Хок 3“, искам „Шрек“…

— Които искаш — каза тя. — Хайде, влизай в колата. Ще откараме Ейми обратно до офиса.

— А после? Къде ще отидем?

— В „Леголанд“ — каза тя. Първото нещо, което й дойде наум.

Докато караше към офиса, Ейми каза:

— Взех пакета от баща ти. Реших, че може да ти потрябва.

— Какъв пакет?

— Пристигна в офиса миналата седмица. Ти така и не го отвори. Беше в съда по делото за изнасилването. Майк Кроли. Сещаш се, политическият журналист, дето си пада по невръстни момченца.

Пакетът беше малък, доставен от „Федерал Експрес“. Алекс разкъса опаковката и изсипа съдържанието в скута си.

Евтин мобилен телефон, от еднодневките с карта.

Два предплатени ваучера.

Увита във фолио пачка пари — пет хиляди долара в стодоларови банкноти.

И бележка със странно съдържание: „В случай на неприятности. Не използвай кредитната си карта. Изключи мобилния си телефон. Не казвай на никого къде отиваш. Вземи назаем чужда кола. Звънни ми на пейджъра, когато се настаниш в мотел. Джейми да е винаги до теб“.

Алекс въздъхна.

— Кучият му син!

— Какво има?

— Понякога баща ми много ме дразни — каза тя. Не беше нужно Ейми да знае подробностите. — Слушай, днес е четвъртък. Защо не запразниш още от сега, да си удължиш уикенда с ден и половина?

— Гаджето ми само за това говори — отвърна Ейми. — Иска да идем в Пебъл Бийч и да гледаме парада на стари автомобили.

— Страхотна идея — каза Алекс. — Идете с моята кола.

— Сериозно? Не знам… ами ако я ударя?

— Не се тревожи — каза Алекс. — Просто я вземи.

Ейми смръщи чело. Последва дълга пауза.

— Безопасно ли е?

— Разбира се, че е безопасно.

— Не знам в какво си се забъркала.

— Нищо особено. Сгрешена самоличност. До понеделник нещата ще си дойдат на мястото, обещавам ти. Върни колата в неделя вечерта, а в понеделник ще се видим в службата.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Може ли гаджето ми да кара? — попита Ейми.

— Разбира се.

57.

Джорджия Белармино никога нямаше да разбере, ако не беше зърнената закуска.

Джорджия говореше по телефона с клиент от Ню Йорк, инвестиционен банкер, за къщата, който той искаше да купи за семейството си в Роквил, Мериланд. Джорджия, която трета година поред печелеше наградата за най-добър агент по недвижима собственост в Роквил, обсъждаше с него условията на покупката, когато шестнайсетгодишната й дъщеря Дженифър извика от кухнята:

— Мамо, закъснявам за училище. Къде е зърнената закуска?

— На масата в кухнята.

— Не е!

— Там е. Виж хубаво.

— Празна е, мамо! Сигурно Джими е изял всичко.

Госпожа Белармино закри слушалката с ръка.

— Тогава вземи друга кутия, Джен. На шестнайсет си, можеш и сама.

— Къде е? — извика Дженифър. От кухнята се чу тряскане на врати. — Виж над печката — каза госпожа Белармино.

— Вече погледнах. Няма.

Госпожа Белармино се извини на клиента, каза, че ще му се обади по-късно, и отиде в кухнята. Дъщеря й си беше облякла дънки с ниска талия и изрязано потниче, което би прилягало повече на магистрална проститутка. Напоследък дори и по-малките от нея момичета се обличаха така. Джорджия въздъхна.

— Виж над печката, Джен. — Вече проверих. Казах ти.

— Виж пак.

— Мамо, защо просто не ми я дадеш? Закъснявам.

Госпожа Белармино не мръдна от мястото си.

— Над печката.

Дженифър се надигна на пръсти, отвори шкафчето и се протегна за кутията, която си беше там, разбира се. Но гопожа Белармино не гледаше кутията. Гледаше голия корем на дъщеря си.

— Джен… пак имаш синини.

Дъщеря й свали кутията и дръпна надолу потничето си.

— Нищо не е.

— Онзи ден пак имаше.

— Мамо, закъснявам. — Тръгна към масата и понечи да седне.

— Дженифър. Дай да ги видя.