Ген

— Добре де — каза Горевич, — тогава ще изчакаме да му се върне гласът.

На Зангер и това не му хареса.

— На мен ми изглежда доста болен. Да не е настинал?

— Възможно е — каза Горевич. Всъщност предполагаше, че сам е заразил маймуната с настинката си, докато й правеше изкуствено дишане. Горевич не се чувстваше много зле, но вирусът явно не понасяше на орангутана, който кашяше като магаре и чак се превиваше на две от спазмите.

— Трябва да го види ветеринар.

— Не може — каза Горевич. — Той е защитено жявотно, а ние го откраднахме, не помниш ли?

— Ти го открадна — поправи го Зангер. — И ако не предприемеш нещо, ще си виновен и за смъртта му.

— Млад е. Ще се оправи.

И наистина, на следващия ден маймуната проговори, но продължаваше да кашля и да плюе гадни жълто-зеленикави храчки. Горевич реши, че ще е добре да заснеме животното сега, така че отиде да вземе нещата си от колата, спъна се и изпусна камерата в една разкаляна канавка. Корпусът се пукна. И всичко това само на три метра от вратата на склада.

И разбира се, в целия град не се намери и една свястна камера. Така че се наложи да поръчат от Ява. Сега седяха и я чакаха да пристигне, а маймуната псуваше, риташе, кашляше и ги плюеше от клетката си.

Зангер стоеше извън обсега на плюнките и клатеше глава.

— Боже, направо не мога да повярвам.

Горевич за пореден път се обърна към малаеца и попита:

— Още колко?

Младежът само поклати глава и вдигна рамене.

Орангутанът се закашля и отново започна да ги ругае.

60.

Джорджия Белармино влезе в стаята на дъщеря си и започна да я претърсва. Стаята, разбира се, беше нагоре с краката. Трохи в диплите на смачканите завивки, надраскани компактдискове по пода, празни кутийки от кола под леглото, плюс мръсна четка за коса, маша за къдрене и празна тубичка крем за почерняване. Джорджия отвори чекмеджетата на нощното шкафче и намери обвивки от дъвки, смачкано на топка бельо, ментови бонбони, спирала за мигли, снимки от миналогодишния абитуриентски бал, кибрит, калкулатор, мръсни чорапи, стари броеве на „Тийн Воуг“ и „Пипъл“. Както и пакет цигари, което никак не й се хареса.

Оттам премина към чекмеджетата на шкафа, разрови ги набързо, чак до най-вътрешната им част; гардеробът й отне повече време. Нахвърляни обувки и маратонки в долната част. Провери шкафчето под мивката в банята и дори коша за мръсни дрехи.

Не откри нищо, което да обясни синините.

Разбира се, нямаше никакъв смисъл да се слага кош за мръсни дрехи, защото Дженифър просто хвърляше нещата си по пода на банята. Облицования с плочки под. По който имаше следи като от гума. Едва видими. Успоредни.

Веднага се сети от какво са — от стълба.

Вдигна очи към тавана — една от плочите беше подвижен капак към таванското помещение. И по нея имаше размазани следи от пръсти.

Джорджия отиде да вземе стълба.

Измести плочата настрани и на пода се изсипаха игли и спринцовки.

„Мили Боже“, помисли си. Посегна през отвора и опипа съседните плочи. Ръката й се спря на стекче картонени кутии, като от паста за зъби. Извади ги. Всичките имаха аптекарски етикети: ЛУПРОН, ГОНАЛ-Ф, ФОЛЕСТИМ.

Лекарства за стимулиране функцията на яйчниците.

Какви ги вършеше дъщеря й?

Реши да не се обажда на съпруга си — той направо щеше да откачи. Вместо това взе мобилния си телефон и се обади в училището.

61.

Интеркомът в чикагския кабинет на д-р Мартин Бенет изжужа, но той не му обърна внимание.

Резултатите от биопсията бяха по-лоши от очакваното, много по-лоши. Той прокара пръст по ръба на листа, чудеше се как ще съобщи това на пациентката си.

Мартин Бенет беше на петдесет и пет години и през последните трийсет от тях работеше като семеен лекар. Не му беше за пръв път да съобщава лоша новина на пациент, но така и не свикна с това. Особено когато пациентите бяха млади хора с малки деца. Погледна снимките на синовете си, които държеше на бюрото. Сега и двамата бяха в колеж. Тад завършваше в Станфорд; Бил учеше в Колумбийския. И се готвеше за медицинското училище.

На вратата се почука и Бевърли, медицинската сестра, подаде глава.

— Извинявайте, доктор Бенет, но не отговорихте по интеркома, а ми се струва, че е важно.

— Знам. Просто… чудех се как да й го кажа. — Изправи се. — Нали е Андреа? Да влезе.

Бевърли поклати глава.

— Андреа още не е дошла. Говорех ви за другата жена.

— Каква друга жена?

Бевърли се вмъкна в кабинета и затвори вратата. Сниши глас.

— Дъщеря ви.

— Какви ги говориш? Аз нямам дъщеря.

— Ами, в чакалнята има една млада жена, която казва, че е ваша дъщеря.

— Невъзможно — каза Бенет. — Как се казва?

Бевърли погледна картона в ръката си.

— Мърфи. Живее в Сиатъл. Майка й работи в университе. На двайсет и осем е и води малко дете, може би на година и половина. Момиченце.