Ген

— Мърфи? Сиатъл? — Бенет превърташе назад лентата на живота си. — На двайсет и осем? Не, не. Невъзможно. — Поживял си беше в колежа, вярно, а после и в медицинското училище. Но с Емили се бяха оженили преди почти трийсет години и оттогава й беше изневерявал само когато ходеше на медицински конференции. Вярно, случваше се поне два пъти годишно и то все в чужбина. Но всичко това беше започнало преди десет, най-много петнайсет години. Не беше възможно да има толкова голямо извънбрачно дете.

— То човек май никога не знае със сигурност… — каза Бевърли. — Ще я приемете ли?

— Не.

— Добре, ще й кажа. — Бевърли сниши гласа до шепот: — Но да не вземе да направи някоя сцена пред пациентите? Стори ми се малко, ъъ, нестабилна. Щом не е ваша дъщеря, може би ще е по-добре да изясните това на четири очи.

Бенет бавно кимна и седна.

— Добре. Да. Нека влезе.

— Голяма изненада, а? — Жената на прага — подрусваше малко дете в ръцете си — беше средна на ръст грозновата блондинка, с дънки и тениска, възшироки и не особено чисти. Лицето на детето беше мръсно, от носа му течаха гъсти сополи. — Ще извиняваш, че не съм облечена подобаващо, ама знаеш как е.

Бенет се изправи.

— Моля, влезте, госпожице, ъъ…

— Мърфи. Елизабет Мърфи. — Кимна към детето. — Това е Бес.

— Аз съм доктор Бенет. — Махна й да седне на стола пред бюрото. Докато сядаше, я огледа по-подробно. Не откри никаква прилика със себе си, дори най-далечна. Самият той беше тъмнокос, със светла кожа и склонност към пълнеене. Тя беше смугла, тънка като вейка и напрегната.

— Да, знам — каза тя. — Мислиш си, че не приличал на тебе. Но ако бях с естествения цвят на косата си и с десетина килограма отгоре, друго щеше да е.

— Съжалявам — каза Бенет и седна, — но честно казано, не мисля така.

— Нищо де — каза тя и сви рамене. — Сигурно си направо шокиран. Да ти се изтреса така в кабинета.

— Определено съм изненадан, да.

— Мислех да се обадя предварително, но после реших, че ще е по-добре направо да дойда. Иначе сигурно щеше да откажеш да се срещнем.

— Разбирам. Кое ви кара обаче да мислите, че сте моя дъщеря?

— О, дъщеря съм ви. Няма съмнение по въпроса. — Говореше с необяснима увереност.

— Майка ви твърди, че ме познава?

— Не.

— Че сме се срещали?

— Божке, не.

Той въздъхна облекчено.

— Тогава боя се, че не разбирам…

— Ще карам направо. Специализирал си в Далас. В болница „Садърн Мемориъл“.

Той смръщи чело.

— Да…

— На всички специализанти им е правено изследване за кръвна група, в случай че потрябва спешно кръвопреливане на някой пациент.

— Беше много отдавна. — Бенет отново върна лентата назад. Минали бяха почти трийсет години.

— Вярно е. Обаче там са запазили кръвта, тате.

Пак същата твърда убеденост в гласа й.

— Какво общо има това?

Тя се размърда на стола си.

— Искаш ли да подържиш внучката си?

— В момента не, благодаря.

Тя се усмихна криво.

— Не си какъвто очаквах. Мислех си, че един лекар ще е по-съпричастен. Персоналът в метадоновата клиника в Белвю определено е по-съпричастен.

— Госпожице Мърфи — почна той, — нека да…

— Но след като се отървах от наркотиците и родих това красиво детенце, реших, че е крайно време да се стегна. Исках детето ми да познава баба си и дядо си. Исках и най-после да се запозная с тебе.

Време беше, реши Бенет, да сложи край на това. Пак се изправи зад бюрото.

— Госпожице Бенет, сигурно знаете, че мога да изискам генетичен тест, който ще покаже, че…

— Да — каза тя. — Знам. — Хвърли един сгънат лист на бюрото му. Той бавно го разгъна. Резултати от изследвания, направени в даласка генетична лаборатория. Плъзна поглед по параграфите. Зави му се свят.

— Тук пише, че определено си ми баща — каза тя. — Шансът да не си е едно на четири милиарда. Сравниха мой генетичен материал с твоя кръв от болницата.

— Това е лудост — каза той и се срина в стола.

— Аз пък си мислех, че ще ме поздравиш — каза тя. — Никак не ми беше лесно да сглобя пъзела. Мама е живяла в Сейнт Луис преди двайсет и осем години; по онова време е била омъжена…

Бенет беше следвал медицина в Сейнт Луис.

— Но нали казахте, че майка ви не ме познава?

— Направила си е изкуствено оплождане със сперма от анонимен донор. От теб.

На Бенет му прилоша.

— Реших, че донорът трябва да е бил студент по медицина — продължи тя, — защото процедурата е била извършена в клиниката към медицинското училище. А там си имат своя собствена банка със сперма. По онова време студентите по медицина редовно са давали сперма срещу заплащане, нали така?

— Да. Двайсет и пет долара.

— Точно. Немалко джобни пари по онова време. И сте го правили, колко, веднъж седмично? Отивате в клиниката и хоп — готово.

— Нещо такова.