Ген

След като лимузината на стареца потегли, Джени остана да стои на пистата с покритата клетка в ръка.

— Какво да правя с това чудо? — каза тя. — Баща ми мрази птици. Обича само да стреля по тях.

— Занеси го в някой магазин за домашни любимци — предложи пилотът. — Или го дай на човек, който ще го закара в Юта, Мексико или още по-далеч.

„Сладки лапки“ беше хубав магазин за домашни любимци в Шейкър Хайтс. Предлагаше основно кученца. Младият продавач беше сладък, може би година-две по-млад от Джени. Имаше хубаво тяло. Тя се приближи към него с покритата клетка в ръка.

— Имате ли папагали?

— Не. Продаваме най-вече кучета. — Усмихна й се. — Какво носите? Аз съм Стан. — На табелката на гърдите му пишеше СТАН МИЛГРАМ.

— Здрасти, Стан. Аз съм Джени. А това е Жерар. Африкански сив папагал.

— Я да го видим — каза Стан. — Искате да го продадете ли?

— Може и да го подаря.

— Така ли? Защо, какво му е?

— Собственикът не го харесва.

Джени свали покривалото. Жерар примигна, плесна с криле и заяви:

— Отвлякоха ме.

— Доста добре говори — каза Стан.

— О, бива го в приказките — каза Джени.

— О, бива го в приказките — повтори Жерар, имитираше гласа й. После: — Я не ми се правете на много важни.

Стан смръщи вежди.

— Какво иска да каже?

— Заобиколен съм от глупаци — каза Жерар.

— Просто говори твърде много — каза Джени и сви рамене.

— Има ли му нещо?

— Не, нищо му няма.

Жерар се обърна към Стан и натърти:

— Казах ти вече. Отвлякоха ме. Тя е замесена. Тя е от похитителите.

— Откраднат ли е? — попита Стан.

— Не откраднат — поправи го Жерар. — Отвлечен.

— Що за акцент е това? — попита Стан. Усмихваше се на Джени. Тя се обърна леко настрани, за да му покаже гърдите си в профил.

— Френски.

— На мен ми звучи по-скоро британски.

— Идва от Франция, само това знам.

— О ла ла — проточи Жерар. — Ще ме чуете ли най-после?

— Мисли се за човек — поясни Джени.

— Може да не съм човек, но съм личност, малка глупачко — каза Жерар. — И ако искаш да се начешеш с тоя тип, давай, направи го. Но не ми губи времето, като си навираш активите под носа му.

Джени се изчерви. Младежът отклони поглед, после пак й се усмихна.

— Има мръсна уста — каза Джени, все така поруменяла от неудобство.

— Псува ли?

— Не съм го чувала да псува.

— Защото познавам един човек, който може и да го хареса, стига да не псува — каза Стан.

— Какъв човек?

— Леля ми, живее в Калифорния. В Мишън Виехо. Това е в Ориндж Каунти. Вдовица е и живее сама. Обича животните и напоследък се чувства самотна.

— Ами, на мен ми звучи добре.

— Ще ме дадеш? — възкликна ужасено Жерар. — Това е робство! Не можеш просто така да ме даваш на разни хора!

— След два дни ще пътувам за там — каза Стан Милграм.

— Мога да го взема с мен. Сигурен съм, че леля ще го хареса. Вие, ъъ, какво ще правите довечера?

— Може и да съм свободна, зависи — отвърна Джени.

59.

Складът се намираше близо до летището в Медан. Пистите бяха добре осветени, така че и в стаята проникваше достатъчно светлина. Младият орангутан изглеждаше сравнително добре, с ясен поглед. Беше се възстановил напълно от транквиланта в стреличките.

Но Горевич крачеше напред-назад, силно притеснен, и току си поглеждаше часовника. Камерата му лежеше на една маса, корпусът й беше пукнат и отвътре капеше кална вода. Горевич би я разглобил, за да изсъхне, но му липсваха необходимите инструменти. Липсваше му… липсваше му…

Застанал встрани, Зангер, представителят на телевизионната компания, каза:

— Какво ще правиш сега?

— Ще чакаме друга камера, по дяволите, какво — сопна се Горевич. Обърна се към човека от Ди Ейч Ел, млад малаец в яркожълта униформа. — Още колко?

— Казаха, че ще пристигне до час, сър.

Горевич изсумтя.

— Това го казаха преди два часа.

— Да, сър. Но самолетът е излетял от Бекаси и пътува насам.

Бекаси беше на северното яванско крайбрежие. На повече от хиляда и двеста километра.

— И камерата е на самолета?

— Там трябва да е, сър.

Горевич продължи да крачи, избягваше обвинителния поглед на Зангер. Цялата история беше класическа комедия на грешки. В джунглата Горевич беше правил изкуствено дишане и сърдечен масаж на маймуната почти един час, преди тя да покаже някакви признаци на живот. А после се наложи пак да я упои — този път със значително по-малка доза — да я върже и да наблюдава грижливо състоянието й, за да не изпадне животното в адреналинов шок, докато го придвижат до Медан, най-близкия голям град с летище.

Орангутанът преживя пътуването без особени сътресения и накрая се озова в склада, където започна да псува като хамалин. Горевич уведоми Зангер, който моментално долетя от Ню Йорк.

Но докато Зангер пристигне, маймуната разви ларингит и спря да говори, само шепнеше дрезгаво.

— Каква полза от него? — каза Зангер. — Нищо не му се чува.

— Няма значение — каза Горевич. — Ще го запишем, а после ще добавим гласа с компютър. Сещаш се, в синхрон с движението на устните му.

— Ти ли ще го озвучиш?

— Никой няма да разбере, че съм аз.

— Да не си се побъркал? Всички ще разберат. Всяка лаборатория в света ще анализира видеоматериала с прецизно оборудване. За пет минути ще разкрият наслагването на чужд глас.