Ген

Дъщеря и въздъхна театрално, стана и вдигна потничето. Имаше хоризонтална синина, дълга два-три сантиметра, точно над линията на бикините. И още една, поизбледняла, от другата страна.

— Нищо ми няма, мамо. От ръба на чина е.

— Не би трябвало да ти излизат синини от това…

— Стига де, нищо ми няма.

— Пиеш ли си витамините?

— Мамо! Ще ме оставиш ли да се наям?

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, нали?

— Мамо, заради тебе ще закъснея за училище! Ще правим тест по френски!

Нямаше смисъл да я притиска повече. Пък и телефонът звънеше — сигурно нюйоркският й клиент се обаждаше. Клиентите бяха нетърпеливи. Смятаха, че агентът им по недвижима собственост трябва да е на разположение по всяко време. Тя отиде в другата стая да се обади и отвори папката с документите, така че цифрите да са й подръка.

Пет минути по-късно дъщеря й извика:

— Чао, мамо!

Входната врата се затръшна.

Нещо не й даваше мира.

Имаше нещо. Тя набра номера на лабораторията в Бетезда Като никога, съпругът й не беше на среща и я свързаха веднага. Тя му каза какво е станало.

— Как трябва да постъпим според теб? — попита накрая.

— Ще претърсим стаята й — без колебание отвърна Роб. — Това е наш дълг.

— Добре — каза тя. — Ще се обадя в офиса да им кажа, че ще закъснея.

— Моят полет е по-късно — каза той, — но ми се обади веднага, ако откриеш нещо.

58.

Боингът 737 на Бартън Уилямс бавно спря на частният терминал в Кливланд, Охайо, и воят на двигателите постепенно заглъхна. Интериорът на самолета тънеше в лукс. Имаше две спални, две просторни бани с душове и трапезария, достатъчно голяма за осем човека. Но Бартън прекара полета в голямата спалня с огромното легло, проснатата на пода кожа и регулиращото се осветление — тя заемаше цялата задна част на самолета. Една стюардеса би била напълно достатъчна, но Бартън винаги летеше с три. Обичаше да има компания. Обичаше да чува смях и бърборене. Обичаше гледката на млада, гладка плът върху кожата на пода, а осветлението да е намалено почти докрай, топло, червеникаво, чувтвено. А и на тринайсет хиляди метра във въздуха беше единственото място, където съпругата му със сигурност не можеше да го хване на калъп, по дяволите.

Мисълта за нея му скапа настроението. Той погледна папагала, който клечеше на стойка в дневната на самолета. Папагалът каза:

— Ти ме отвлече.

— Как каза, че ти е името? — попита Бартън.

— Елтън Джон.

— Не ми се прави на интересен, ако обичаш.

— Името ми е Жерар.

— Вярно. Жерар. Нещо не ми харесва много. Звучи ми чуждоземско. Какво ще кажеш за Джери? Харесва ля ти?

— Не — каза папагалът. — Не ми харесва.

— Защо?

— Защото е тъпо. Идеята е тъпа. Последва натегнато мълчание.

— Сериозно? — каза накрая Бартън Уилямс с намек за заплаха в гласа. Знаеше, че това е просто птица, но не беше свикнал да го наричат глупак. Никой не си го беше позволявал от десетки години, а сега някаква си нищо и никаква птица му го казваше в лицето. Подаръкът май вече не му харесваше чак толкова.

— Джери — каза той, — за твое добро ще е да се спогаждаш с мен, защото вече си моя собственост.

— Хората не са ничия собственост.

— Ти не си човек, Джери. Ти си една тъпа птица. — Бартън пристъпи по-близо до стойката. — Нека ти обясня как стоят нещата. Ще те подаря на съпругата си и искам да се държиш прилично, да бъдеш забавен, да я четкаш и да й повдигаш самочувствието. Дотук ясно ли е?

— Всички го правят — каза Жерар. Имитираше гласа на пилота, който го чу откъм кабинката и обърна рязко глава да види какво става. — Боже, понякога направо ми се повръща от тая стара пръдня — продължи Жерар.

Бартън Уилямс се намръщи.

Следващото, което излезе от човката на птицата, беше съвършена имитация на самолетни двигатели в полет, а на техния фон се чу глас на млада жена, една от стюардесите:

— Джени, кой ще му духа, ти или аз?

— Твой ред е. Въздишка.

— Уф, добре…

— Не забравяй да му занесеш питието. Щракване на врата, която се отваря и затваря.

Бартън Уилямс започна да почервенява. Птицата продължи:

— О, Бартън! О, начукай ми го, да! О, толкова си голям! О, Бартън! Да, скъпи. Да, голямото ми момче. О, страхотно е! Толкова си голям, толкова си голям, аааа!

Бартън Уилямс гледаше втренчено птицата.

— Струва ми се — каза той, — че няма да си добре дошъл в дома ми.

— Заради теб децата ни са толкова грозни, скъпи — каза Жерар.

— Достатъчно — каза Бартън и му обърна гръб.

— О, Бартън! О, не спирай! Толкова си голям! Оооо… Бартън Уилямс метна покривалото върху клетката на пагала.

— Джени, миличка, семейството ти живее в Дейтън, нали?

— Да, господин Уилямс.

— Дали ще се зарадват, ако някой им подари говорещ папагал?

— Ами, не знам… всъщност, да, господин Уилямс, сигурна съм, че много ще се зарадват.

— Чудесно. Ще съм ти благодарен, ако им го занесеш още днес.

— Разбира се, господин Уилямс.

— А ако по някаква причина семейството ти не хареса пернати домашни любимци, просто им кажи да вържат нещо тежко за краката му и да го хвърлят в реката. Защото повече никога не искам да виждам тази птица.

— Да, господин Уилямс.

— Това го чух — каза птицата.

— И гледай да го запомниш — каза Бартън Уилямс.