Героят

Не бяха изминали и две секунди, след като думите излязоха от устата ми, когато видях как куршум уцели един от евакуираните — пръсна кръв и мигновено хората около него се разбягаха, писъци отекнаха във въздуха. Сърцето ми блъскаше, докато отново оглеждах покривите. Един от войниците на републиката най-сетне успя да уцели стрелеца и видях как облеченият в униформа на колониите войник падна от върха на съседната сграда. Извърнах очи, преди тялото да тупне на земята, но все пак почувствах силно усещане за непреодолимо гадене. Как да измъкнем Идън на безопасно място?

— Останете тук — заповядах на сестрата, която държеше Идън. След това избрах четирима от войниците. — Прикривайте ме. Отивам там горе. — Направих знак на един от пазачите да ми даде пистолета, закачен на колана му, и той без никакво колебание изпълни молбата ми.

Пробих си път сред тълпите и се отправих към сградите. Опитах се да подражавам на фината елегантност на Дей и Паскао сред тази градска джунгла. Докато хаотичната евакуация продължаваше и войниците от двете страни се бяха изправили лице в лице, аз бързо се слях в сенките на тясна, разположена наблизо, алея и започнах да се изкачвам по стената на сградата. Бях дребна, облечена в черни дрехи и сама. Те нямаше да очакват да поема нагоре. През ума ми минаваха всички уроци за прецизна стрелба. Ако успеех да отвлека вниманието им, това щеше да даде много по-голяма възможност на евакуираните да се измъкнат благополучно. В мига, в който си помислих това, още един изтребител на колониите премина с мощен рев над главата ми и огромно кълбо от огненочервени пламъци избухна от „Банк Тауър“. Републикански самолет го преследваше плътно и стреляше но него в движение — видях как той успя да уцели изтребителя на колониите и да възпламени един от двигателите му, при което вражеският летателен съд се килна стремглаво на една страна, оставяйки след себе си черна струя дим. Последва оглушителен тътен — навярно се бе разбил няколко пресечки по-долу. Отново погледнах нагоре към горящата кула. Нямахме много време. Тази сграда щеше да рухне. Стиснах зъби и се заизкачвах нагоре колкото можех по-бързо. За съжаление не бях чак толкова добър паркур колкото Дей и Паскао.

Най-сетне стигнах до ръба на най-горния етаж. Оттук имах добра гледка към бойната зона под мен. „Банк Тауър“ беше под обсада както в небето, така и на земята, където стотици републикански войници отблъскваха непрекъсната вълна от вражески войски по улиците. Пациенти и медици все още се стичаха от кулата надолу по улицата към временното убежище заедно с държавни служители от по-високите етажи, като много от тях бяха покрити в бял прах и кръв. Надникнах през перваза на най-горния етаж.

Тук нямаше стрелци. Издърпах се на покрива, като внимавах да остана в сенките. Ръката ми стискаше толкова силно пистолета, че едва усещах пръстите си. Оглеждах покривите в опасната зона, която водеше към убежището, докато най-накрая забелязах няколко войници на колониите, които бяха приклекнали по върховете на съседните сгради и се целеха във войските, застанали най-отпред и ръководещи евакуацията. Безшумно се отправих към тях.

Свалих първия бързо, като се прицелих в гърба му, докато надничах над перваза на сградата. Имах чувството, че сякаш Метиъс насочва пистолета ми, уверявайки се, че съм го уцелила някъде, където няма да е смъртоносно. Когато той рухна с приглушен писък, който се изгуби сред целия хаос, аз се втурнах и грабнах оръжието му и го изхвърлих от покрива. Ударих войника в лицето достатъчно силно, за да го пратя в безсъзнание. Очите ми се спряха върху следващия враг. Притиснах ръка до слушалката си и включих микрофона.

— Кажете на медицинската сестра да продължи да чака — изсъсках бързо на пазача при кулата. — Ще дам сигнал, когато…

Не получих възможност да довърша изречението си. Експлозия ме повали на покрива. Когато отворих очи и погледнах надолу, цялата улица беше покрита с пепел и прах. Прахови бомби? През воала от пушек и мръсотия евакуираните тичаха панически към убежището, като разкъсваха редиците от републикански войници, които вървяха от двете им страни, и не обръщаха никакво внимание на виковете им. Стрелците на колониите имаха визьори. Сигурно можеха да виждат през всичкия този дим. Стреляха към тълпите и ги разпръсваха във всички посоки. Погледнах обезумяла към кулата. Къде беше Идън? Бързо се насочих към следваща си мишена и я обезвредих по същия начин. Още един неутрализиран стрелец. Прицелих се в третата си мишена, след което изругах, когато осъзнах, че патроните в пистолета ми бяха свършили.

Точно когато щях да се спусна надолу, нещо ярко проблесна от един от покривите. Замръзнах намясто.

Недалеч от мен на една по-висока сграда командир Джеймсън беше приклекнала на покрива. Побиха ме тръпки от глава до пети, когато видях оръжието в ръцете й. Не. Не.