— Хайде — скастрих се аз. — На това ли му викаш изкачване? — След което разпънах с всички сили нагоре едната си ръка, за да успея да се хвана за следващия прозорец, преди краката ми да поддадат напълно. Усилието отключи притъпен изблик на болка в тила ми. Потреперих. Не, не сега. По всяко друго време, но не и сега. Но беше безполезно. Усетих как главоболието започваше. Ако то ме връхлетеше точно сега, щях да изпитвам толкова силна болка, че със сигурност щях да намеря смъртта си. Отчаяно започнах да се катеря по-бързо. Краката ми отново се подхлъзнаха при най-горния прозорец. Успях да се хвана в последната секунда, след което сграбчих ръба на най-горната палуба, а главоболието ми експлодира с пълна сила.
Заслепяваща, изгаряща болка. Висях там, борейки се отчаяно за живота си, съпротивлявах се на болката, която заплашваше да ме повлече. Още две експлозии последваха първите в кратка последователност и сега въздушният кораб стенеше и скърцаше. Опита се да излети, издигайки се над базата, но успя само да потрепери. Ако канцлерът се докопаше до мен сега, щеше лично да ме убие. Някъде в далечината чух звука от сирена — войниците на най-горната палуба сигурно вече бяха разбрали, че съм се запътил към тях и ме очакваха.
Дишането ми беше учестено.
През замъгления воал от сълзи зърнах част от най-горната палуба и тичащи войници. Техните викове кънтяха навсякъде. За миг отново загубих представа къде съм, какво правех и каква беше мисията ми. От неизвестността стомахът ми се сви и едвам се сдържах да не повърна.
Съзнанието ми беше замъглено. Какво исках да направя тук, горе? Най-сетне успях да избистря ума си — трябваше да намеря начин да се спусна до основата на кораба. Тогава си спомних за хлъзгавите метални вериги, които служеха за преграда и опасваха края на палубата, както и за първоначалния си план — очите ми се стрелнаха към най-близкия синджир. С огромно усилие се протегнах и се опитах да го сграбча. Първият опит беше неуспешен. Сега войниците ме видяха и няколко от тях се затичаха към мен. Стиснах зъби и опитах отново.
Този път стигнах веригата. Сграбчих я с две ръце и я издърпах надолу. Тя се откъсна от куките, за които бе закачена. Метнах се отстрани на кораба и се спуснах надолу. Адски се надявах веригата да издържи на теглото ми. Чух серия от изпуквания, когато синджирът се освободи от куките, които го държаха от двете страни, и аз полетях надолу със стремглава скорост. Имаше опасност да отпусна хватката си заради болката в главата. Стисках колкото мога по-здраво с последните си останали капки сила. Косата ми се развя във въздуха и аз осъзнах, че шапката ми е хвръкнала. Падах — надолу, надолу и все по-надолу. Светът свистеше покрай мен със скоростта на светлината. Нахлулият вятър бавно прочисти главата ми.
Внезапно, когато стигнах долния край на кораба, едната част от веригата се изплъзна. Изкарах си въздуха, когато изхвърчах настрана. Успях да сграбча с две ръце оставащия край от веригата и да я стисна здраво, докато се олюлявах в долния край на кораба. Пирамидалната база беше достатъчно близо под краката ми, за да мога да скоча, но се спусках твърде бързо. Залюлях се, за да се приближа към корпуса на кораба, след което забих токовете на ботушите си в стоманата. Чу се силен и продължителен стържещ звук. Ботушите ми най-сетне намериха опора — от усилието се завъртях и се усуках. Положих усилия да спра да се люлея. Преди обаче да успея, веригата най-накрая се скъса и аз рухнах върху основата на пирамидалната база.
От удара изкарах въздуха си. Няколко секунди се плъзгах по гладките наклонени стени и накрая ботушите ми се запънаха върху повърхността и аз се спрях, бях насинен и куцуках, убеден, че войниците ще ме надупчат с куршуми, докато лежа безпомощен върху пирамидата. Досега Паскао и останалите трябваше да са узнали, че съм направил своя ход и щяха да активират бомбите във всичките военноморски бази. Исках да се махна от това нещо, преди да бъда изпечен. Тази мисъл изпълни съзнанието ми и ми даде сила да се надигна. Спуснах се по стената колкото можех по-бързо — под мен вече виждах как войниците на колониите се бяха втурнали, за да ме спрат. Прониза ме чувство на безнадеждност. Нямаше абсолютно никакъв проклет начин да мина през тях навреме. Все пак продължавах напред. Трябваше да се отдалеча от мястото на експлозията.
Бях на няколко дузина метра от основата. Войниците се катереха нагоре, за да ме заловят. Стегнах се, приклекнах и бързо се преместих встрани върху наклонената база. Нямаше да успея.
В мига, в който това мина през ума ми, финалните експлозии избухнаха изпод въздушния кораб.