Героят

КОГАТО БЯХ НА ПЕТНАДЕСЕТ НАХЛУХ С ВЗЛОМ в една банка в Лос Анджелис, след като пазачите, които пазеха задния й вход, не ми повярваха, че мога да го направя за десет секунди. Предната вечер бях запаметил разположението на банката, обръщайки внимание на всяка опора за краката, прозорец и издатина, а също така се бях опитал да отгатна какво е вътрешното разположение на всеки етаж. Изчаках смяната на пазачите в полунощ и се промъкнах в сутерена на сградата. Там поставих малък експлозив върху ключалката на сейфа. Нямаше начин да проникна през нощта, без да задействам алармите им… но на другата сутрин, когато пазачите слизаха в трезора, за да проверят инвентара, повечето лазерно задействащи се охранителни системи из сградата се изключваха. На следващия ден избрах момента на влизането ми да съвпадне с тази проверка. Докато се подигравах на пазачите при задния вход, охранителите вътре в банката отваряха вратата на сейфа. И експлозивът се задейства. В същото време скочих през прозореца на втория етаж на банката, слязох по стълбите и влязох в трезора през пушека и дима, след което напуснах сградата, като се закачих за синджирите, служещи за ограждане на опашки в банката, и се метнах от най-горния етаж. Трябваше да ме видите.

Сега, докато вървях нагоре по вътрешните рампи на пирамидалния док към входа на първия въздушен кораб на колониите, на който щях да стъпя, обграден от войници от двете си страни, отново си спомних за този стар номер в банката и изпитах непреодолим порив да побягна. Да се хвърля към някоя от стените на кораба, да се изплъзна на войниците, които щяха да ме преследват, и да се вмъкна във вентилационната шахта. Очите ми огледаха цепелина и се опитаха да маркират най-добрите маршрути за бягство, най-близките места за прикритие и най-удобните опори за краката. Вървях просто така право към кораба и се усещах незащитен и уязвим. Но не дадох това да се разбере по лицето ми. Когато стигнах входа, двама лейтенанти ме въведоха вътре и ме претърсиха щателно за оръжие, а аз само учтиво им се усмихвах. Ако канцлерът искаше да ме сплаши, щеше да остане разочарован.

Войниците не откриха миниатюрните кръгли дискове с размерите на монета, които бяха пришити в ботушите ми. Единият представляваше звукозаписващо устройство. Исках да притежавам запис на разговор, който да мога да представя пред обществото и да го използвам срещу колониите, и възможността да се сдобия с него беше само тази. Останалите дискове представляваха миниатюрни експлозиви. Отвън, някъде зад въздушната база и скрити в сенките на сградите, бяха Паскао и още няколко патриоти.

Надявах се хората да са готови за сигнала ми. Надявах се, че се ослушваха за последния ми ход, чакаха и наблюдаваха.

За първи път бях във въздушен кораб, в който нямаше окачени портрети на Електора по стените. Вместо това между златистосините знамена тип „лястовича опашка“ бяха окачени реклами, мониторите заемаха целите стени и рекламираха всичко — от храна през електроника до жилища. Изпитах неприятно чувство на дежа вю, спомняйки си за времето, когато двамата с Джун се бяхме озовали в колониите, но когато лейтенантите погледнаха към мен, аз просто свих рамене и сведох очи. Вървяхме по коридорите и изкачихме два реда стълбища, преди най-сетне да ме въведат в просторно помещение. За миг останах на мястото си, несигурен какво да правя по-нататък. Помещението приличаше на някаква наблюдателна палуба с голям остъклен прозорец, през който се виждаше Лос Анджелис.

Един самотен мъж стоеше до прозореца, а градските светлини очертаваха черния му силует. Той ми махна.

— Ах, най-сетне пристигна! — възкликна той.

Мигновено разпознах любезния, убедителен глас на канцлера. Той въобще не изглаждаше така, както си го бях представял: беше нисък и дребен, направо хилав, челото му се беше оголило, косата побеляла, гласът му бе твърде мъжествен за това тяло. Раменете му бяха леко прегърбени, а кожата му изглеждаше тънка и прозрачна в някои области, сякаш бе направена от хартия и можеше да се смачка, ако я докоснех. Не можах да прикрия изненадата си. Това беше човекът, който управляваше корпорации като „Дескон“, който заплашваше и тиранизираше цяла нация, и преговаряше с манипулативна прецизност? Ако трябваше да съм честен — не отговаряше на очакванията ми. Почти бях решил, че не го бива за нищо, преди да огледам добре очите му.

И точно в тях разпознах канцлера, с когото бях разговарял преди това. Очите му ме преценяваха, анализираха и предугаждаха по начин, който ме смразяваше до мозъка на костите. В тях имаше нещо крайно нередно.

И тогава осъзнах какво. Очите му бяха механични.

— Е, недей така да стоиш там — рече той. — Ела насам. Наслади се на гледката заедно с мен, синко. Ето оттук искаме да отправиш обръщението си. Прекрасна перспектива, нали?