Героят

Гледах го втренчено, без да обеля и дума. Можем да изпратим резултатите до Антарктида — мисълта трескаво мина през ума ми. — Можем да поискаме помощ. Можем да спрем разпространението на заразата. Имаме някакъв шанс срещу колониите.

Колегите на Микаел започнаха да ме откачат от кълбото с жици и ми помогнаха да се изправя на крака. Чувствах се достатъчно силна, но стаята все още се люлееше. Не бях сигурна дали неустойчивостта ми се дължи на страничните ефекти от тестовете, или на мисълта, че ще имаме положителен резултат.

— Искам да видя Тес — казах, когато се запътихме към вратата. — Колко бързо ще започне да действа лекарството?

— Не сме сигурни — призна Микаел, когато влязохме в коридора. — Но симулациите ни са убедителни, а и тествахме няколко лабораторни микроорганизми със заразени клетки. Здравето на Тес трябва да започне да се подобрява много скоро.

Спряхме пред големия стъклен прозорец в стаята на Тес. Тя лежеше в неспокоен полусън на леглото си, навсякъде около нея търчаха лабораторни техници в предпазни костюми, монитори показваха жизнените й показатели, графики и диаграми светеха върху стените. На едната й ръка беше включена система. Огледах лицето й и потърсих някакъв признак, че е в съзнание, но не успях да открия такъв.

Чух статичен шум в слушалката си. Входящо обаждане. Намръщих се, притиснах ръка до ухото си и включих микрофона. Секунда по-късно чух гласа на Дей.

— Добре ли си? — беше първият му въпрос. Естествено че това бе първата му мисъл. Шумът беше толкова силен, че едва разбирах какво казваше.

— Добре съм — отвърнах, като се надявах, че ме е чул. — Дей, слушай ме — открихме ваксина.

Нямаше отговор, само статичен шум — силен и непрекъснат.

— Дей? — отново повторих и чух някакво пукане от другата страна, което ми прозвуча като отчаян опит да установи връзка с мен. Не успявах да се свържа. Странно. Връзката на тези военни честоти обикновено беше кристалночиста. Сякаш нещо друго блокираше всичките ни честоти.

— Дей — пак опитах аз.

Най-сетне отново чух гласа му. В него имаше напрежение, което ми напомни за времето, когато беше взел решение да се отдръпне от мен преди толкова много месеци. Усетих как вълни на страх нахлуват във вените ми.

— Ще направя… обръщението от борда на въздушен кораб на колониите… — канцлерът не е съгласен на нищо друго…

От борда на въздушен кораб на колониите. В такъв случай канцлерът щеше да държи всичките козове — ако Дей направеше неочакван ход или обръщение, което противоречи на предварителната уговорка, лидерът на колониите можеше да го арестува или убие намясто.

— Не го прави — прошепнах механично. — Не е нужно да ходиш. Намерихме противоотрова, аз бях липсващото парче от пъзела.

— … Джун?…

След това — никакъв отговор, само статичен шум. Опитах да се свържа още два пъти, преди разочарована да изключа микрофона си. До мен видях, че лабораторният техник също напразно се опитваше да проведе разговор.

И тогава си спомних за сянката, надвиснала над сградата, в която се намирахме. Разочарованието ми мигновено изчезна, последвано от вълни на ужас и осъзнаване. О, не. Колониите. Те блокираха честотите ни — бяха ги превзели. Не смятах, че те ще направят своя ход толкова бързо. Втурнах се към прозореца и погледнах към градския пейзаж на Лос Анджелис, след което преместих очи към небето. Виждах гигантския цепелин на колониите, който кръжеше над нас, и когато го огледах по-внимателно, забелязах, че малки самолети излитаха от палубата му и кръжаха на по-ниско ниво.

Микаел се присъедини към мен.

— Не можем да се свържем с Електора — обясни той. — Изглежда, че всички честоти са заглушени.

Дали това не беше подготовка за обръщението на Дей? Той е в беда. Зная го.

Точно когато тази мисъл премина през ума ми, вратата в края на коридора се разтвори. Влязоха петима войници с извадени оръжия и за части от секундата видях, че те въобще не бяха войници на републиката, а на колониите, облечени в техните морскосини куртки и златни звезди. Паниката ме заля от глава до пети. Инстинктивно се придвижих към стаята на Идън, но войниците ме забелязаха. Лидерът им размаха оръжието си към мен. Ръката ми се стрелна към пистолета, закачен на кръста ми… и тогава си спомних, че всичките ми оръжия (с изключение на ножа, скрит на глезена ми) седяха безполезно в стаята на Идън.

— С капитулацията на републиката — заяви войникът с помпозен глас, — всички лостове на властта се прехвърлят към длъжностните лица на колониите. В момента говори вашият командир, който ви нарежда да се отдръпнете и да ни оставите да минем, за да извършим щателна проверка.