Героят

Погледът на Паскао се отмести към прозореца на стаята, където републиканските войници приключваха с поставянето на последните няколко бомби по тавана на базата. Ако планът се провалеше или колониите осъзнаеха, че капитулацията е фалшива, преди да имаме време да направим каквото и да е, то най-вероятно с нас беше свършено.

— Тогава е време да проведеш този разговор — измрънка Паскао. Той заключи вратата, намери един стол и го издърпа в ъгъла. След това седна заедно с мен и зачака.

Ръцете ми трепереха леко, когато включих микрофона и се обадих на канцлера на колониите. За миг чувах единствено статичен шум и част от мен се надяваше, че устройството няма да може да открие името и по някакъв начин нямаше да мога да се свържа. Но тогава шумът изчезна, връзката стана по-чиста и чух как тя се осъществи. Поздравих канцлера.

— Говори Дей. Днес е последният ден от вашето временно примирие, нали така? Готов съм с отговора на молбата ви.

Изминаха няколко секунди. След това от другата страна се обади ясен и делови глас.

— Дей — започна канцлерът, учтив и любезен както винаги. — Точно навреме. Радвам се да те чуя.

— Сигурен съм, че вече сте видели съобщението на Електора — отговорих, като игнорирах любезностите му.

— Така е, наистина — отвърна мъжът. Някъде на заден план чух разлистване на хартия. — И сега с твоето обаждане този ден, изглежда, изпълнен с добри изненади. Чудех се кога отново ще се свържеш с нас. Кажи ми, Даниел, обмисли ли предложението ми?

От другия край на стаята бледите очи на Паскао се впериха в моите. Той не можеше да чуе разговора, но виждаше изписаното по лицето ми напрежение.

— Да — отвърнах след кратка пауза. Трябваше да звуча достоверно и не особено охотно, нали? Запитах се дали Джун щеше да одобри.

— И какво реши? Нали помниш, че всичко зависи изцяло от теб. Няма да те принуждавам да правиш нещо, което не желаеш.

Да, бе. Не трябваше да правя нищо — просто щях да седя и да гледам как унищожават хората, които обичам.

— Ще го направя. — Още една пауза. — Републиката вече се предаде. Хората не са щастливи от присъствието ви, но не искам да бъдат наранени. Не искам да нараняват никого. — Знаех, че нямаше нужда да споменавам името на Джун, за да ме разбере канцлерът. — Ще направя обръщение към целия град. Имам достъп до джъмботроните благодарение на патриотите. Няма да мине много време, преди това обръщение да се разпространи из цялата република. — Малко прекалих с театралниченето, за да прозвучи лъжата по-автентично. — Това достатъчно ли ще бъде, за да оставите Джун на мира?

Канцлерът плесна с ръце.

— Договорено. Ако желаеш да станете наш… представител, така да се каже, то мога да ви уверя, че на госпожица Ипарис ще й бъдат спестени произхождащите от смяната на властта съдебни дела и екзекуция.

От думите му ме побиха ледени тръпки и ми напомниха, че ако се провалим, това, което вършех, нямаше да спаси живота на Андън. Всъщност, ако наистина се издънехме, канцлерът най-вероятно щеше да се досети, че аз стоя зад всичко това, и шансовете за оцеляване на Джун… а вероятно и тези на Идън се свеждаха до нула. Прокашлях се. В другия край на стаята лицето на Паскао се беше вцепенило от напрежение.

— А брат ми?

— Няма нужда да се притесняваш за брат си. Както ти споменах и преди това, аз не съм деспот. Няма да го закача за някоя машина и да го наливам с химикали и отрови — няма да експериментирам с него. Той, както и ти, ще живеете комфортно и безопасно, без притеснения и опасности. Мога да ти гарантирам това. — Тонът на канцлера се промени и думите му звучаха успокояващо и любезно. — Долавям недоволството в гласа ти. Но аз правя единствено това, което е необходимо. Ако Електорът ме залови, той няма да се поколебае да ме екзекутира. Така е устроен светът. Аз не съм жесток човек, Даниел. Не забравяй — колониите не са отговорни за страданията в живота ти.

— Не ме наричайте Даниел. — Гласът ми беше нисък и тих. Никой освен моето семейство не може да ме нарича Даниел. Аз съм Дей. Просто и ясно.

— Моите извинения. — Гласът му прозвуча така, сякаш наистина съжаляваше. — Надявам се, че разбираш какво ти казвам. Дей.

Останах мълчалив за миг. Дори сега усещах притегателната сила, която ме тласкаше срещу републиката, всички мрачни мисли и спомени, които ми нашепваха да й обърна гръб, да я оставя да рухне. Канцлерът можеше да ме прецени по-добре, отколкото си мислех. Трудно беше да оставиш зад гърба си един живот, изпълнен със страдания. Сякаш усетила опасното обаяние на канцлера, Джун прекъсна тази верига от мисли и ми прошепна нещо. Затворих очи, вкопчих се здраво за нея и започнах да черпя сила.

— Кажете ми кога искате да направя това обръщение — попитах след малко. — Всичко е подготвено и можем да започваме. Да приключваме с цялата тази история.