Героят

— Виждате ли тези греди? — обърна се към нас двамата с Паскао някакъв капитан от републиката и посочи към сенките на тавана, където се намираха три процепа, които изглеждаха особено трудни за достигане. — Максимални щети по кораба, минимални повреди по базата. Вие двамата ще трябва да поемете тези три точки във всяка от базите. Бихме могли да ги достигнем и сами, ако настроим крановете си, но нямаме време за това. — Той направи пауза, за да ни се усмихне изкуствено. Повечето от тези проклети войници все още не се чувстваха напълно комфортно да работят покрай нас. — Е — рече той, след една неловка пауза, — изглежда ли ви изпълнимо? Достатъчно бързи ли сте?

Исках да се сопна на капитана за това, че е забравил за репутацията ми, но Паскао ме спря, като се изсмя гръмогласно.

— Нямате ни доверие, нали? — попита той и сръчка закачливо капитана в ребрата, след което се ухили самодоволно на възмутения поглед, с който човекът реагира.

— Чудесно — отвърна вдървено капитанът, преди да продължи нататък с останалите патриоти и собствения си патрул. — Побързайте. Нямаме много време. — Той ни остави да си вършим работата и започна да възлага точки за поставяне на бомби на останалите.

Веднага щом си тръгна, усмивката на Паскао изчезна и той се концентрира върху процепите, които ни беше посочил капитанът.

— Не са лесни за достигане — измърмори той. — Сигурен ли си, че си готов за това? Достатъчно ли си силен, като се вземе предвид, че умираш и всичко останало?

Хвърлих му унищожителен поглед, след което проучих всеки един от процепите. Тествах колената и лактите си, опитвайки се да преценя колко сила имам. Паскао беше малко по-висок от мен — щеше да се справи най-добре с първите два процепа, но третият бе врязан на много тясна позиция, до която знаех, че само аз мога да достигна. Също така веднага видях защо капитанът бе посочил тази точка. Дори и да не поставехме шест бомби от тази страна на базата, вероятно щяхме да извадим от строя всеки въздушен кораб с един-единствен взрив на това място. Посочих го.

— Аз ще се заема с това — заявих.

— Сигурен ли си? — Паскао присви очи към процепа. — Не искам да те гледам как падаш и умираш още на първата ни база.

Думите му предизвикаха саркастичната ми усмивка.

— Нямаш ли поне малко вяра в мен?

Паскао се ухили самодоволно.

— Съвсем мъничко.

Захванахме се за работа. Направих летящ скок от края на стълбите към най-близката напречна греда и се вмъкнах гъвкаво в металния лабиринт. Какво усещане за дежа вю. Отне ми известно време, докато се нагодя с пружините, вградени в ставните части на костюма ми, но след няколко скока свикнах с тях. Бях бърз. Наистина бърз с тяхна помощ. В рамките на десет минути прекосих една четвърт от тавана на базата и сега се намирах на разстояние, даващо ми възможност да атакувам цепнатината. Тънки струйки пот се спускаха по врата ми, главата ми пулсираше от познатата болка. Отдолу войниците се бяха спрели, за да ни наблюдават, макар че всички електронни апарати в базата продължаваха да излъчват съобщението за капитулация. Те нямаха абсолютно никаква представа какво вършим.

Спрях се преди финалния скок, след което се метнах. Тялото ми уцели цепнатината и се плъзна комфортно навътре. Мигновено извадих миниатюрната бомба, свалих скобата и стабилно я поставих на място. Главоболието ми ме замая, но аз успях да го потисна.

Готово.

Бавно се върнах обратно по гредите. Когато се метнах отново на стълбите, сърцето ми блъскаше от адреналина. Забелязах Паскао между гредите и му направих бърз знак с вдигнати палци.

Това е лесната част — напомних си аз, а вълнението ми отстъпи на зловещо безпокойство. Трудната част щеше да се състои в измислянето на убедителна лъжа за канцлера.

Приключихме с първата база и продължихме към следващата. Когато завършихме работата и по четвъртата, силите бяха започнали да ме напускат. Ако бях в стихията си както преди, този костюм щеше да ме направи адски неудържим, но сега, дори и с помощта му, мускулите ме боляха, а дишането ми бе затруднено. Сега, когато войниците ме заведоха в някаква стая във въздушната база и ме подготвиха, за да проведа разговор и излъча обръщението си по телевизията, тайничко се радвах, че няма да ми се наложи отново да се катеря по тавана.

— Какво ще се случи, ако канцлерът не се хване на въдицата? — попита Паскао, докато един по един войниците напуснаха стаята. — Нищо лично, хубавецо, но репутацията ти, че си държиш на думата, не е сред най-силните ти страни.

— Не съм му обещавал нищо — отвърнах. — Освен това ще види как обръщението ми ще се разпространи из цялата република. Той иде смята, че всички в страната ще видят как се отказвам от клетвата си за вярност пред републиката. Няма да трае дълго. Но ще ни спечели малко време. — Мълчаливо се надявах, че ще успеем да открием окончателен вариант на противоотровата, преди колониите да разберат какво правим.