Героят

— Войници на републиката — започна Андън, обръщайки се към войниците, които се бяха събрали около него в базата. Както винаги гласът му беше едновременно приятен и внушителен, тих, но ясен. — Със свито сърце заставам пред вас с това съобщение. Вече изпратих същите тези думи до канцлера на колониите.

— Той се спря за миг, сякаш събираше сили. Можех само да си представя, че на него дори симулирането на подобно действие му тежеше много повече, отколкото на мен. — Републиката официално се предава на колониите.

Мълчание. Базата, която беше изпълнена с шум и хаос допреди няколко минути, внезапно притихна — всеки войник беше замръзнал намясто и слушаше, не вярвайки на ушите си.

— От този момент ние трябва да прекратим всички военни действия срещу колониите — продължи Андън — и в рамките на следващия ден ще се срещнем с главните длъжностни лица на колониите, за да изготвим официални условия за капитулация. — Той замлъкна и остави бремето да се стовари върху цялата база. — Войници, ще продължим да ви информираме с последни данни във връзка с това развитие.

След това излъчването спря. Той не завърши с Да живее републиката. Студени тръпки се плъзнаха по гърба ми, когато на екрана се появи образ не със знамето на републиката, а с това на колониите.

Служителите вършеха образцово работата си, за да направят тази капитулация убедителна. Надявах се от Антарктида да удържат на думата си. Надявах се помощта да е на път.

— Дей, не разполагаме с много време, за да приготвим взривяването на базите — промълви Паскао, когато обръщението спря.

— Тримата републикански войници, които бяха с нас, бяха екипирани също както Дей и Паскао и чакаха в готовност да ги отведем до мястото, където трябваше да бъдат заложени зарядите. — Ще трябва да ни спечелиш малко време. Според новините колониите ще започнат да приземяват въздушните си кораби в базите ни след няколко часа.

Дей кимна. Когато Паскао се обърна, за да даде указания на войниците, очите на Дей се стрелнаха към мен. В тях видях страх и напрежение, от които стомахът ми забушува.

— Нещо с противоотровата се е объркало, нали? — попитах. — Как е Идън?

Дей въздъхна, прокара ръка през косата си и погледна брат си.

— Държи се.

— Но…?

— Но проблемът е, че той не е първият пациент, заразен с вируса. Казаха, че в кръвта му липсва нещо.

Погледнах към крехкото момче в болничното легло. Значи Идън не беше първият пациент, заразен с вируса?

— Но какво? Какво казват, че им липсва?

— Ще е по-лесно да ти покажа, отколкото да обяснявам. Хайде. Това е нещо, за което трябва да предупредим Андън. Какъв е смисълът да инсценираме цялата тази капитулация, ако няма да можем да получим помощ от Антарктида?

Дей ме поведе надолу по коридора. Вървяхме известно време в напрегнато мълчание, докато накрая не се спряхме пред една невзрачна врата. Дей я отвори.

Влязохме в стая, пълна с компютри. Един лабораторен техник, който следеше екраните, се изправи, когато ни видя, и ни въведе навътре.

— Време ли е да информираме госпожица Ипарис?

— Кажете ми какво става — отвърнах.

Той седна пред един компютър и прекара няколко минути, за да зареди нещо на екрана. Когато най-сетне приключи, видях един до друг два сравнителни слайда с някакви неща, които предположих, че са клетки. Вгледах се по-внимателно в тях.

Лабораторният техник посочи към тези вляво, които приличаха на низ от малки, многоъгълни частици, групирани около една голяма централна клетка. Към частичките имаше прикрепени десетки тръбички, които се подаваха от клетката.

Това — обясни лабораторният техник и загради с пръст голямото ядро — е симулация на инфектирана клетка, до която се опитваме да стигнем. Тя има червен оттенък, индикиращ, че вирусите са я превзели отвътре. Ако не се приложи лечение, тази клетка лизира — спуква се — и умира. Сега погледнете тези частички около нея. Това са симулации на противоотровните частици, от които се нуждаем. Те се прикрепят до външния слой на инфектираната клетка. — Той почука два пъти по екрана, където се намираше голямото ядро, което отвори анимирано видео, показващо как частиците се залепват за клетката — в крайна сметка тя свива размера си и цветът й се променя. — Те спасяват клетката от това да се спука.

Очите ми се преместиха към сравнителния слайд вдясно, който показваше подобна инфектирана клетка, обградена от малки частици. Този път не видях тръбички, към които частиците да могат да се прикрепят.

— Ето какво всъщност се случва — обясни лабораторният техник. — На нашите противоотровни частички им липсва нещо, с което да се прикрепят към рецепторите на клетката. Ако не успеем да разработим подобна структура, останалите частици няма да дадат резултат. Клетката не може да влезе в директен контакт с лекарството и умира.

Скръстих ръце и размених намръщен поглед с Дей, който безпомощно сви рамене.

— Как можем да намерим тази липсваща част?