Героят

— Как се чувстваш, хубавецо? — попита той и ме огледа. — Добре ти стои.

— За какво се използват? — попитах, като все още продължавах да изпробвам новопридобитите си физически сили.

— Как мислиш? Републиката обикновено снабдява войниците си с тях при тежки физически мисии. Имат специални пружини, инсталирани близо до ставите — лакти, колене, навсякъде. С други думи, екипировката ще те направи един малък акробатичен герой.

Невероятно. Сега, когато Паскао ми разясни, усетих съвсем леко придърпване на някакъв вид пружина по лактите си, както и едва доловимата мощ, която ми придаваше тя всеки път, когато свиех колене.

— Усещането е чудесно. Чувствам се, сякаш мога отново да се покатеря по някоя сграда.

— Ето какво си мисля пък аз — рече Паскао и отново сниши гласа си до шепот. Безгрижното му поведение се изпари. — Ако колониите приземят въздушните си кораби тук в Ел Ей, след като Електорът обяви капитулацията, републиката ще разположи войска на позиции, от които ще могат да проведат изненадваща атака срещу тези цепелини. Ще повредят адски много от тях, преди колониите въобще да разберат какво кроим. Аз ще поведа патриотите заедно с екипи на републиката, ще заложим бомби по някои от въздушните бази, които ще взривят корабите, които ще се приземят на тях.

— Замисълът ми се струва добър. — Внимателно сгънах едната си ръка, възхищавайки се на силата, която ми даваше костюмът. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите. Ако не изпълнех съвсем точно плана и канцлерът разбереше какво наистина кроим, то републиката щеше да загуби предимството от фалшивата капитулация. Имахме само една възможност да се справим.

Приплъзнахме стъклената врата на болничната стая и излязохме на балкона. Нощта беше хладна и ме освежи, отмивайки част от мъката и стреса от последните няколко дни. С този костюм отново се чувствах като преди. Хвърлих поглед към сградите.

— Ще изпробваме ли тези джаджи? — попитах Паскао и опрях линомета на рамото си.

Паскао се ухили и ми подхвърли флакон с яркочервен спрей за боядисване.

— Взе ми думите от устата.

И така ние потеглихме. Спуснах се до първия етаж толкова бързо, че замалко не загубих опора, след което безпроблемно слязох на земята. Разделихме се — всеки покри различна част от града. Докато се придвижвах из моя участък, не можех да не се усмихна. Отново бях свободен. Усещах вятъра и допира с небето. В този миг проблемите ми се стопиха и отново можех да избягам от грижите си — можех веднага да се слея с ръждата и отломките на града, да се превърна в нещо, което ми принадлежеше.

Проправях си път през тъмните алеи на сектор „Тангаши“, докато не се натъкнах на отличителните сгради — места, откъдето знаех, че хората ще минат, след което извадих флакона със спрей. Написах следното на стената:

ЧУЙТЕ ГЛАСА МИ.

Под него нарисувах онова, по което знаех, че всички ще разпознаят, че съобщението идва от мен: червен кичур коса върху очертанията на лице.

Сложих знака навсякъде, където можех да се сетя. Когато приключих, използвах линомета, за да се придвижа до съседния сектор и там повторих цялата процедура. Часове по-късно, когато косата ми беше мокра от пот, а мускулите ме боляха, се отправих към централната болница. Паскао ме чакаше отпред, а лицето му лъскаше от пот. Подигравателно ми изкозирува.

— Искаш ли да се състезаваме догоре? — попита той и ми се ухили.

Не отвърнах. Просто започнах да се катеря и Паскао ме последва, фигурата му беше почти невидима в тъмнината с безформени очертания, които подскачаха и се мятаха по етажите с лекотата на един истински паркур. Аз се втурнах след него. Още един етаж, а после още един.

Стигнахме до балкона, който се простираше по целия четвърти етаж на кулата. Вътре се намираше болничното отделение, откъдето бяхме тръгнали. Макар че бях останал без дъх и главата ми отново ме болеше, направих изкачването почти толкова бързо, колкото Паскао.

— По дяволите — измърморих, когато и двамата изтощени се облегнахме на парапета. — Къде беше тази екипировка, когато бях в най-добрата си форма? Можех собственоръчно да разруша републиката, без дори да се изпотя, нали?

Зъбите на Паскао блеснаха в нощта. Той огледа градския пейзаж.

— Може би е било за добро, че не си разполагал с нея. Иначе сега нямаше да е останала република, която да спасяваме.

— Заслужава ли си? — попитах след малко, наслаждавайки се на хладния вятър. — Наистина ли си готов да пожертваш живота си за страна, която не е направила почти нищо за теб?

Паскао остана смълчан за момент, след което вдигна ръка и посочи към някаква точка на хоризонта. Опитах се да открия какво искаше да видя.