Героят

— Когато бях малък — отвърна той. — израснах в Зимния сектор. Видях как две от малките ми сестри се провалиха на Изпитанието. Когато самият аз отидох на стадиона, за да премина през своето Изпитание, за малко също не се провалих. Спънах се и паднах по време на един от скоковете. Каква ирония само, нали? Както и да е, един от войниците видя, че паднах. Никога няма да забравя погледа в очите му. Когато осъзнах, че никой друг освен него не ме беше видял, го помолих да не ме издава. Той изглеждаше адски изтерзан, но не регистрира падането ми. Когато му прошепнах своите благодарности, войникът ми каза, че си спомня двете ми сестри. Той рече: „Мисля, че два смъртни случая в семейството ти са достатъчни“. — Паскао се спря за миг. — Винаги съм мразел републиката за това, което направи с хората, които обичам, с всички нас. Но понякога се чудя какво е станало с онзи войник, какъв е бил животът му, имал ли е някого, за когото да го е грижа, и дали все още е жив. Кой знае? Може би вече си е отишъл. — Той сви рамене при тази мисъл. — Ако се престоря, че не виждам какво се случва, и реша да оставя републиката сама да се оправя с проблемите си, а след това тя се провали, предполагам, че просто мога да напусна страната. Ще намеря начин да живея някъде другаде, ще се скрия от правителството. — Той ме погледна. — Наистина не знам защо сега искам да защитавам позициите им. Може би имам известна доза вяра.

Паскао искаше да продължи да обяснява какво има предвид, сякаш бе разочарован, че не знае как да формулира отговора си с правилните думи. Но аз вече го разбирах. Поклатих глава и се втренчих в Езерния сектор, спомняйки си за брата на Джун.

— Да. Аз също.

След известно време ние най-сетне влязохме в болницата. Свалих костюма и се облякох отново в моите дрехи. Планът трябваше да влезе в действие, когато Андън обяви капитулацията. След това щеше да бъде ден за ден. Всичко можеше да се промени.

Когато Паскао отиде да си почине, аз се върнах обратно в коридора и се запътих към стаята на Идън, като се питах дали от лабораторния екип бяха изпратили някакви нови резултати, които да прегледаме. Сякаш ми бяха прочели мислите, защото видях неколцина от екипа, струпани пред вратата на Идън, когато пристигнах. Разговаряха с тихи гласове. Спокойствието, което почувствах по време на краткото ни нощно пътешествие, се изпари.

— Какво има? — попитах. Вече виждах напрежението, изписано в очите им. Сърцето ми се сви при тази гледка. — Кажете ми какво се е случило.

Иззад прозрачната, пластмасова част на визьора си един от лабораторните техници ми обясни:

— Получихме информация от лабораторния екип на Антарктида. Мислим, че сме успели да синтезираме от кръвта на брат ви нещо, което почти може да действа като противоотрова. Дава резултати… до известна степен.

Противоотрова! Прилив на енергия премина през мен, оставяйки ме замаян от облекчение. Не можах да сдържа усмивката, която се разля по лицето ми.

— Казахте ли вече на Електора? Има ли резултати? Можем ли да започнем да го прилагаме върху Тес?

Лабораторният техник ме спря, преди да мога да продължа.

— Почти действа като противоотрова — повтори той.

— Какво искате да кажете?

— Екипът от Антарктида потвърди, че най-вероятно вирусът е мутирал от първоначалното си състояние, срещу което Идън е развил имунитет, или пък е комбинирал генома си с друг геном някъде по веригата. Т-клетките на брат ви имат способността да се променят заедно с този агресивен вирус — изглежда, че в нашите проби едно от лекарствата, които разработихме, отчасти дава резултат…

— Говорете така, че да ви разбера — заявих нетърпеливо.

Лабораторният техник ме изгледа навъсено, сякаш аз можех да го инфектирам с отношението си.

— Нещо ни липсва — обясни той с възмутена въздишка. — Липсва ни някакъв компонент.

— Какво искате да кажете с това, че ви липсва нещо? — настоях аз. — Какво ви липсва?

— Някъде по веригата вирусът, който в момента причинява настоящето избухване на заразата, се е смесил с друг вирус. В резултат на това, нещо във веригата липсва. Смятаме, че може да е мутирал в колониите вероятно преди известно време. Дори преди месеци.

Сърцето ми се сви, когато осъзнах какво ми казваха те.

— Това означава ли, че лекарството няма да даде резултат?

— Не само няма да даде резултат. Проблемът е, че дори не знаем дали въобще ще можем да направим така, че да даде резултат. Идън не е първият пациент, който е бил заразен с това нещо. — Лабораторният техник отново въздъхна. — И освен ако не открием човека, от който произлиза този нов, мутирал вирус, не съм убеден, че въобще ще можем да създадем лекарство.

Джун

СЪБУДИХ СЕ ОТ ЗВУКА НА ВИЕЩА СИРЕНА, който се разнасяше из жилищния комплекс. Беше сигналът за внезапно нападение. За секунда отново бях в Денвър, седях с Дей в малкото кафене, осветено от фенери, докато лапавицата падаше около нас, и слушах как той ми казваше, че умира. Бях обратно сред паниката и хаоса по улиците, докато сирената виеше — държахме се за ръце и тичахме ужасени, търсейки прикритие.