Героят

Е, НЯМАШЕ СМИСЪЛ ДА СЕ ВРЪЩАМ ВКЪЩИ тази вечер. Двамата с Паскао трябваше да минем през Лос Анджелис и да маркираме врати и стени, известявайки безмълвно хората за нашата кауза, а най-добре можехме да го направим от някое централно място като болницата. Освен това исках да поседя известно време при Идън. Беше прекарал вечерта в даване на кръвни проби и това не му се беше отразило добре — откакто бях при него, повърна два пъти. Когато медицинската сестра бързо излезе от стаята с кофа в ръка, аз сипах чаша вода на брат си. Той я изпи.

— Има ли някакъв успех? — попита Идън със слаб глас. — Знаеш ли дали вече са открили нещо?

— Все още не. — Взех празната чаша от него и я върнах на подноса. — Ще мина обаче да се видя с тях след малко. Да разбера, докъде са стигнали. Дано всичко това да си е заслужавало.

Идън въздъхна, затвори очи и облегна глава на купчината с възглавници, наредени върху леглото му.

— Добре съм — прошепна той. — Как е приятелката ти? Тес?

Тес. Тя все още не се беше събудила и сега ми се искаше да можем да се върнем в онзи миг, когато тя все още можеше да оказва съпротива на лабораторния екип. Преглътнах трудно и се опитах да заменя болнавия й образ в главата си със сладкото, жизнерадостно лице, което познавах от години.

— Тя спи. От лабораторията казват, че все още има треска.

Идън изскърца със зъби и отново погледна към екрана, който следеше жизнените му показатели.

— Тя трябва да е мила — най-сетне рече той. — Съдейки по всичко, което съм чувал за нея.

Усмихнах се.

— Така е. След като всичко това приключи, може би вие двамата ще прекарате известно време заедно или нещо подобно. Ще се разбирате. — Ако всички успеем да се измъкнем от тази ситуация — добавих на себе си аз, след което бързо прогоних мисълта. По дяволите, всеки ден ставаше все по-трудно да не унивам.

Разговорът ни след това приключи, но Идън продължаваше да стиска ръката ми. Очите му останаха затворени. След известно време дишането му стана равномерно, потънал бе в сън, а ръката му се отпусна върху одеялото. Издърпах завивката, за да го завия до брадичката, наблюдавах го още няколко секунди и се изправих. Поне все още можеше да спи доста дълбоко. За разлика от мен. На почти всеки час през последните два дни се събуждах от някакъв отвратителен кошмар и трябваше да се отърва от него, преди отново да се опитам да заспя. Главоболието не ме напускаше като постоянен, еднообразен спътник, който ми напомняше за изтичащото ми време.

Отворих вратата и се измъкнах колкото мога по-тихо. Коридорът беше пуст, като изключим няколко сестри тук и там.

И Паскао. Той ме чакаше на една от пейките в коридора. Когато ме видя, стана и ми хвърли кратка усмивка.

— Останалите заемат позиции — каза той. — Всичко на всичко имаме около две дузини паркури, които вече са там и маркират секторите. Мисля, че е време и ние двамата да тръгваме.

Въведе ни в една по-голяма чакалня, а после в неизползвана болнична стая с изгасени светлини. Той включи лампите.

Очите ми незабавно се насочиха към нещо, оставено върху леглото. Приличаше на чифт костюми, черни, със сиви контури, като и двата бяха разположени спретнато върху стерилизираните одеяла. До облеклата имаше някакво снаряжение, което приличаше на миниатюрни пистолети. Бързо погледнах към Паскао, който пъхна ръце в джобовете си.

— Хвърли им едно око — посъветва ме той с тих глас. — Когато обсъждахме идеите този следобед заедно с Бакстър и няколко войници от републиката, те ни дадоха назаем тези костюми за нас паркурите. Джун твърди, че използва подобни екипи и линомети, за да се придвижва бързо из града, без да бъде забелязана. Ето. — Той ми хвърли единия екип. — Пробвай го.

Изгледах намръщено костюма. Не изглеждаше като нещо специално, но реших да не споря с Паскао поради липсата на достатъчно доказателства.

— Ще бъда в съседната стая — рече той и преметна своя екип през рамо. Докато минаваше покрай мен, ме тупна по гърба. — С тези неща няма да имаме проблем да обиколим Лос Анджелис тази нощ.

Опитах се да го предупредя, че заради последните ми главоболия и лекарствата вероятно нямаше да имам достатъчно сили да издържа на темпото му из целия град, но той вече беше излязъл през вратата и ме остави сам в стаята. Отново разгледах костюма, след което разкопчах ризата си.

За моя изненада комплектът беше лек като перце и удобно прилепна от краката чак до ципа на врата ми. Понаместих го около лактите и коленете, след което се поразтъпках. Удивих се, когато усетих ръцете и краката си по-силни от обикновено. Много по-силни. Пробвах един бърз скок. Костюмът пое почти цялата сила на тежестта ми и без много усилие можех да скоча достатъчно високо, за да прескоча леглото. Свих едната си ръка, а след това и другата. Усещах ги достатъчно силни, за да вдигна нещо по-тежко, отколкото бях свикнал през последните няколко месеца. Внезапна тръпка премина бързо през мен.

С това облекло можех да тичам.

Паскао почука на вратата и влезе облечен в своя екип.