— Капитулация? Ние отблъскваме колониите от земите ни почти сто години!
— Със сигурност все още не сме безсилни до такава степен. Какво толкова са направили, като изключим, че успяха временно да завземат Денвър?
— Електор, това е нещо, което трябваше да обсъдите с всички нас — дори и в разгара на тази криза!
Наблюдавах ги, докато всеки глас се извисяваше все по-високо от предишния и накрая цялата зала бе изпълнена с викове на обида, гняв и удивление. Някои сипеха омраза по Дей. Други проклинаха колониите. Трети молеха Андън да преосмисли, отново да помоли за международна помощ, да пледира пред Обединените нации за прекратяване на блокадата на портовете ни. Шум.
— Това е оскърбително! — изкряска един сенатор (слаб, вероятно не повече от шестдесет и три килограма, с лъщяща плешива глава) и погледна към мен, сякаш бях причината за падението на страната. — Нали няма да приемаме заповеди от някакво момиченце? И от
Андън присви очи.
— Внимавайте как наричате Дей, сенаторе, преди хората да са ви обърнали гръб.
Сенаторът се изсмя презрително на Андън и надигна колкото може по-високо глас.
—
Андън скочи на крака и блъсна с ръка по масата. Мигновено залата притихна.
— Сенаторе — започна Андън тихо. Мъжът го погледна, но не беше толкова уверен, колкото преди две секунди. — Прав сте само заедно. Като син на баща си,
В залата стана толкова тихо, че имах чувството, че мога да чуя как капките пот се стичат по лицата на сенаторите. Дори Мариана и Серж бяха пребледнели. В средата, между всички тях, стоеше Андън — лицето му беше като разгневена маска, челюстта му бе скована, а в очите бушуваше яростна, грозна буря. Той се обърна към мен — усетих как през тялото ми премина ужасна, наелектризираща тръпка, но не извърнах поглед. Аз бях единствената в цялата зала, която бе готова да го погледне в очите.
Макар капитулацията ни да бе фалшива — не се предвиждаше сенаторите да знаят това, — се запитах как Андън ще се справи с тази групичка, щом всичко приключи.
Може би нямаше да му се наложи. Може би щяхме да принадлежим към друга държава, или пък двамата с Андън щяхме да сме мъртви.
В този миг, докато седях между разделения Сенат и младия Електор, който се мъчеше да запази единството им, най-сетне ясно видях своя път.
Андън и сенаторите си размениха още няколко напрегнати думи, но след това всичко свърши и един по един ние напуснахме залата като една неспокойна тълпа. Открих Андън в коридора и го дръпнах настрана — тъмночервената му униформа изпъкваше ярко сред черните дрехи на сенаторите.
— Ще променят мнението си — казах, като се опитах да му вдъхна увереност сред морето от враждебност. — Нямат избор.
Той, изглежда, се успокои, макар и само за секунда. Само няколко прости думи от моя страна бяха достатъчни да уталожат гнева му.
— Зная. Но не искам те да
Вгледах се в лицето му и се опитах да отгатна какво иска да сподели, като изпитвах страх от това, което предстоеше да ми съобщи. В крайна сметка кимнах.
— Моят апартамент е по-близо.
Отидохме до джипа му и пътувахме смълчани чак до небостъргача в Рубинения сектор. Там се качихме и влязохме в моя апартамент, без да обелим дума. Оли ни посрещна ентусиазирано, както винаги. Затворих вратата след себе си.
Гневът на Андън отдавна беше преминал. Той се огледа неспокойно наоколо, след което се обърна отново към мен.
— Имаш ли нещо против, ако седна?
— Моля, заповядайте — отвърнах, като самата аз също се настаних на масата за вечеря. Електор Примо да моли за разрешение да седне?