Читаем Героят полностью

— Капитулация? Ние отблъскваме колониите от земите ни почти сто години!

— Със сигурност все още не сме безсилни до такава степен. Какво толкова са направили, като изключим, че успяха временно да завземат Денвър?

— Електор, това е нещо, което трябваше да обсъдите с всички нас — дори и в разгара на тази криза!

Наблюдавах ги, докато всеки глас се извисяваше все по-високо от предишния и накрая цялата зала бе изпълнена с викове на обида, гняв и удивление. Някои сипеха омраза по Дей. Други проклинаха колониите. Трети молеха Андън да преосмисли, отново да помоли за международна помощ, да пледира пред Обединените нации за прекратяване на блокадата на портовете ни. Шум.

— Това е оскърбително! — изкряска един сенатор (слаб, вероятно не повече от шестдесет и три килограма, с лъщяща плешива глава) и погледна към мен, сякаш бях причината за падението на страната. — Нали няма да приемаме заповеди от някакво момиченце? И от Дей? Сигурно се шегувате. Ще предадем страната въз основа на съвет от някакво проклето момче, което все още трябва да е в списъка с престъпници!

Андън присви очи.

— Внимавайте как наричате Дей, сенаторе, преди хората да са ви обърнали гръб.

Сенаторът се изсмя презрително на Андън и надигна колкото може по-високо глас.

— Електор — продължи той с подигравателен тон. — Вие сте лидерът на Република Америка. Вие имате властта над цялата тази държава. Но сега сте заложник на идеята на някой, който се опита да ви убие. — Гневът ми се надигна. Сведох глава, за да не ми се налага да гледам сенатора. — По мое мнение, сър, трябва да предприемете нещо, преди цялото ви правителство — цялото ви население — да реши, че вие сте просто един страхлив, безволев, работещ задкулисно, лековерен човек, който скланя глава пред исканията на една тийнейджърка, на един престъпник и терористичен екип от утайки. Баща ви щеше…

Андън скочи на крака и блъсна с ръка по масата. Мигновено залата притихна.

— Сенаторе — започна Андън тихо. Мъжът го погледна, но не беше толкова уверен, колкото преди две секунди. — Прав сте само заедно. Като син на баща си, аз съм Електор на републиката. Аз съм законът. Всичко, което реша оказва влияние върху това кой ще живее и кой ще умре. — Внимателно следях лицето на Андън с нарастващо усещане за тревога. Неговото учтиво аз бавно изчезваше зад воала от мрак и насилие, наследени от баща му. — Няма да е лошо да си спомните какво се случи с онези сенатори, които всъщност бяха организирали осуетеното ми покушение.

В залата стана толкова тихо, че имах чувството, че мога да чуя как капките пот се стичат по лицата на сенаторите. Дори Мариана и Серж бяха пребледнели. В средата, между всички тях, стоеше Андън — лицето му беше като разгневена маска, челюстта му бе скована, а в очите бушуваше яростна, грозна буря. Той се обърна към мен — усетих как през тялото ми премина ужасна, наелектризираща тръпка, но не извърнах поглед. Аз бях единствената в цялата зала, която бе готова да го погледне в очите.

Макар капитулацията ни да бе фалшива — не се предвиждаше сенаторите да знаят това, — се запитах как Андън ще се справи с тази групичка, щом всичко приключи.

Може би нямаше да му се наложи. Може би щяхме да принадлежим към друга държава, или пък двамата с Андън щяхме да сме мъртви.

В този миг, докато седях между разделения Сенат и младия Електор, който се мъчеше да запази единството им, най-сетне ясно видях своя път. Не принадлежа тук. Не трябва да съм тук. Мисълта се появи у мен така внезапно, че за миг изпитах затруднение да си поема дъх.

Андън и сенаторите си размениха още няколко напрегнати думи, но след това всичко свърши и един по един ние напуснахме залата като една неспокойна тълпа. Открих Андън в коридора и го дръпнах настрана — тъмночервената му униформа изпъкваше ярко сред черните дрехи на сенаторите.

— Ще променят мнението си — казах, като се опитах да му вдъхна увереност сред морето от враждебност. — Нямат избор.

Той, изглежда, се успокои, макар и само за секунда. Само няколко прости думи от моя страна бяха достатъчни да уталожат гнева му.

— Зная. Но не искам те да нямат избор. Искам да стоят твърдо зад мен по своя собствена воля. — Той въздъхна. — Може ли да поговорим насаме? Искам да обсъдя нещо с теб.

Вгледах се в лицето му и се опитах да отгатна какво иска да сподели, като изпитвах страх от това, което предстоеше да ми съобщи. В крайна сметка кимнах.

— Моят апартамент е по-близо.

Отидохме до джипа му и пътувахме смълчани чак до небостъргача в Рубинения сектор. Там се качихме и влязохме в моя апартамент, без да обелим дума. Оли ни посрещна ентусиазирано, както винаги. Затворих вратата след себе си.

Гневът на Андън отдавна беше преминал. Той се огледа неспокойно наоколо, след което се обърна отново към мен.

— Имаш ли нещо против, ако седна?

— Моля, заповядайте — отвърнах, като самата аз също се настаних на масата за вечеря. Електор Примо да моли за разрешение да седне?

Перейти на страницу:

Похожие книги