Героят

— Какво ще се случи, когато се срещнеш с канцлера? — най-сетне попита той. — фалшивата капитулация може да трае само до момента, в който трябва да действаме.

Наведох се към него, а гласът ми беше настоятелен.

— Знаете ли какво ми каза Идън тази сутрин? „Колко жалко, че всички в републиката не мога да бъдат бойници“. Но всъщност могат.

Андън остана безмълвен.

— Нека да маркирам всеки сектор в републиката, с което ще дадем на хората да разберат, че не могат просто да се примирят и да оставят колониите да превземат домовете им, с което ще ги помолим да изчакат сигнала ми и ще им напомним за какво се борим всички ние. Тогава, когато направя обръщението, което канцлерът на колониите иска от мен, аз няма да призова хората да приемат колониите. Ще ги призова към действия.

— И ако те не отговорят на твоя призив? — попита Джун.

Хвърлих й бърза усмивка.

— Имай малко вяра, скъпа. Хората ме обичат.

Против волята си Джун отвърна на усмивката.

Обърнах се към Андън. Бързо смених шеговитото изражение на лицето си за кратко и изглеждах напълно сериозен.

— Хората обичат републиката повече, отколкото си мислиш — рекох аз. — Повече, отколкото аз си мислех. Знаеш ли колко пъти видях как евакуираните тук пеят патриотични републикански песни? Знаеш ли колко графити видях през последните месеци, които подкрепят както теб, така и страната? — Страстна нотка нахлу в гласа ми. — Хората вярват в теб. Те вярват в нас. И ще се бият за нас, ако ги призовем — те ще са тези, които ще свалят знамената на колониите, ще протестират пред офисите на колониите, ще превърнат собствените си домове в капани за нахлуващите войници на колониите. — Присвих очи. — Те ще се превърнат в милиони версии на мен.

Двамата с Андън се гледахме един друг. Най-накрая той се усмихна.

— Е — обърна се към мен Джун, — докато ти си зает да се превръщаш в най-издирвания престъпник в колониите, аз и патриотите можем да се присъединим към твоите каскади. Ще ги разиграем на национално ниво. Ако от Антарктида протестират, републиката може просто да каже, че това са действия на няколко граждани — пазители на реда. Щом колониите искат да играем нечестно, нека играем мръсно.

Джун

17:00 часа.

Резиденция „Батала“.

20 °C.

МРАЗЕХ СРЕЩИТЕ НА СЕНАТА. Страстно ги ненавиждах — те не представляваха нищо друго освен събрание на множество препиращи се политици и дървени философи, които през цялото време само говореха, говореха и говореха, когато вместо това можех да бъда навън, из улиците, за да възнаградя тялото и ума си с една здравословна тренировка. Но след плана, който аз, Дей и Андън съставихме, нямахме друг избор, освен да информираме Сената.

Сега седях в кръглата зала на резиденция „Батала“, а точно срещу Андън, който беше в другия край на помещението, се опитвах да не обръщам внимание на заплашителните погледи на сенаторите. Малко бяха събитията, които ме караха да се чувствам като дете така, както срещите на Сената.

Андън се обърна към неспокойните си слушатели.

— Атаките срещу базите ни във Вегас зачестиха, след като Денвър беше завладян — обясни той. — Видяхме африкански ескадрили да приближават града. Утре ще отида там, за да се срещна с генералите си. — Тук той се поколеба.

Затаих дъх. Знаех колко много Андън ненавижда идеята да признае на глас поражението. Той ме погледна — дойде моят ред да му помогна. Беше толкова изморен. Всички се чувствахме така.

— Госпожице Ипарис. Ако обичате, давам ви думата да разкажете историята си.

Поех си дълбоко въздух. Да държа реч пред сенаторите бе единственото нещо, което мразех повече от посещаването на срещите на Сената, а ситуацията беше още по-лоша поради факта, че трябваше да ги излъжа.

— Сигурна съм, че досега всички вие сте чули, че е възможно командир Джеймсън да работи за колониите. На основата на това, което знаем, изглежда, вероятно колониите да нанесат удар над Лос Анджелис с изненадваща атака съвсем скоро. Ако го направят и атаките във Вегас продължат, няма да издържим дълго. След като разговаряхме с Дей и патриотите, ние смятаме, че единственият начин да предпазим гражданите и по възможност да договорим справедливо споразумение е, като обявим нашата капитулация пред колониите.

Слисано мълчание. След това в залата настана глъч. Серж бе първият, който надигна глас и оспори предложението на Андън.

— С цялото ми уважение, Електор — рече той, а гласът му трепереше от раздразнение, — но вие не сте обсъдили това с вашите кандидат-принцепси.

— Решението не е нещо, което съм имал възможност да дискутирам с вас досега — отвърна Андън. — Госпожица Ипарис знае тази информация, само защото е имала щастието да я научи от първоизточника.

Дори Мариана, която често бе на страната на Андън, надигна глас против идеята.

— Това са опасни преговори — заяви тя. Поне говореше спокойно. — Ако постъпвате така, за да опазите живота ни, то тогава препоръчвам на вас и госпожица Ипарис да преосмислите незабавно идеята. Хората няма да бъдат предпазени, като ги предадете на колониите.

Останалите сенатори не се въздържаха.