Героят

Поклатих глава. Челюстта ми се стегна от гняв. Кога щеше да пристигне Джун? Казаха, че ще я доведат тук преди четвърт час.

— Не съм ходил никъде другаде, освен да видя брат си и Тес.

Паскао въздъхна, потърка с ръка лицето си. Внимаваше да не задава въпроси за Джун. Бих му се извинил за раздразнението ми, но бях твърде ядосан, за да ме е грижа.

— В момента три зони са поставени под карантина в центъра. Ако все още планираш да изпълниш малката си каскада, трябва да действаме в рамките на следващия ден.

— Това време ще ни бъде предостатъчно. Ако слуховете, които чуваме от Джун и Електора, са верни, то това ще бъде най-добрата ни възможност. — Мисълта, че части от Лос Анджелис са заградени с кордон заради карантина, ме накара да изпитам неудържима носталгия. Всичко беше толкова объркано, а аз бях много отпаднал. Бях толкова изморен да се притеснявам за всичко, за това дали хората, за които милеех, ще изкарат нощта и дали ще оцелеят през деня. В същото време не можех да спя.

Думите на Идън от тази сутрин все още отекваха в мислите ми. Може би всички в републиката могат да бъдат войници. Прокарах пръсти по пръстена от кламери, като му се любувах. Ако Джун беше ранена тази сутрин, се питах дали и последните парченца от здравия ми разум нямаше да изчезнат. Чувствах се, сякаш вися на косъм. Предполагам, че това също беше вярно в доста буквален смисъл — днес пристъпите на главоболие бяха безмилостни и бях привикнал към постоянната болка, която пулсираше в тила ми.

Още няколко месеца — помислих си. — Само още няколко месеца, както прогнозираха лекарите, и може би тогава лекарството ще е подействало достатъчно, за да мога да се оперирам. Не трябва да се предавам.

Паскао извърна бледите си очи към мен, когато останах смълчан.

— Това, което ми обясни, ще бъде опасно — рече той. Изглеждаше така, сякаш подхождаше внимателно към темата. — Някои граждани иде загубят живота си. Просто няма начин да го избегнем.

— Не мисля, че имаме избор — отвърнах и на свой ред го погледнах. — Без значение колко деформирана е тази страна, тя все още е нашата родина. Трябва да ги призовем към действия.

Викове отекнаха откъм коридора, който се намираше от другата страна на нашия. Двамата с Паскао млъкнахме и се заслушахме за секунда — и макар да не бях напълно сигурен, щях да се закълна, че това беше Електорът. Странно. Не бях най-големият фен на Андън, но никога не го бях виждал да губи самоконтрол.

Двойните врати в края на коридора се разтвориха с трясък — внезапно виковете изпълниха помещението. Андън нахлу заедно с обичайната си свита от войници, а Джун вървеше до него Джун. Облекчение премина по цялото ми тяло. Скочих на крака. Лицето й светна, когато се затичах към нея.

— Добре съм — успокои ме тя и ми махна, преди да успея да си отворя устата. Гласът й звучеше нетърпеливо, сякаш беше прекарала целия ден в убеждаване на всички останали. — Те са прекалено предпазливи и затова ме водят тук…

Въобще не ми пукаше дали действаха прекалено предпазливо. Прекъснах я и силно я прегърнах. От гърдите ми падна тежест и останалата част от гнева ми нахлу.

— Вие сте Електорът — сопнах се на Андън. — Вие сте проклетият Електор на републиката. Не можете ли да направите необходимото собственият ви проклет кандидат-принцепс да не да бъде убит от затворник, който дори не можете да задържите зад решетките? Какви са тези охранители, които имате, така или иначе — групичка от кадети първокурсници?

Андън ми хвърли опасен поглед, но за моя изненада не каза нищо. Отдръпнах се от Джун, за да мога да уловя лицето й в ръце.

— Добре си, нали? — попитах бързо. — Наистина ли си добре?

Джун вдигна вежди към мен и ме целуна бързо и успокоително.

— Да. Съвсем добре съм. — Тя хвърли поглед към Андън, но в момента той бе твърде зает да разговаря с един от войниците си.

— Намери ми хората, които трябваше да поемат кандидат-принцепса — строго нареди Андън на войника. Черни кръгове бяха очертани под очите му, а лицето му изглеждаше едновременно измъчено и разгневено. — Ако късметът не беше на наша страна, Джеймсън щеше да я убие. Обмислям да ги квалифицирам като предатели. Има предостатъчно място в двора за екзекуция за всички тях.

Войникът застана мирно, след което се втурна заедно с още неколцина да изпълни нареждането на Андън. Собственият ми гняв избледня и ме побиха ледени тръпки от това колко позната ми беше неговата ярост. Сякаш гледах баща му.

Сега той се обърна към мен. Гласът му стана по-спокоен.

— Лабораторният екип ми каза, че досега брат ти се държи много смело по време на експериментите — рече Андън. — Искам отново да ти благодаря за…

— Не се престаравай — прекъснах го с вдигната вежда. — Цялата тази работа не е приключила още.